GEO 10/2010
Девадаси
“Защо питаш? Ние не разказваме нашата история на никого. Никой не се интересува от нас”, посреща ме с недоверие Ренука, 35-годишна майка на 6 деца. След 9 часа и 3 смени на автобус пристигам в Канканвади, прашно селце в провинцията Белгаум, в северна Карнатака, Индия. Пътувайки от Дарвад на север, дълго време се радвах на безкрайни искрящозелени поля, засети с всякакви видове – повечето неизвестни за мен – житни култури. Гледката беше толкова наситена, че компенсираше лашкането, подскачането и резките спирания на междуградския автобус. Скоро обаче тя внезапно се промени. Зеленото отстъпи на нюанси в кафяво и сиво – пустеещи земи и изсъхнали дървета.
Пътувам по следите на древна традиция в Южна Индия, която повелява посвещаването на девойки на боговете. След посвещаването си в ранна възраст момичето девадаси (от дева – богиня и даси – слуга) бива оженено за божество, когато пристъпи прага на женствеността. Като божествена съпруга тя няма право да обикне смъртен или да се ожени за него, и се превръща в собственост на селото – в „свещена проститутка”.
Въоръжена с оскъдната налична информация по въпроса, напуснах Амстердам и се упътих към извора на традицията. Канканвади е едно от групата села, където, по думите на социални работници, мога да открия „истински” девадаси.
“Организацията ни убеди да напуснем това занимание... Сега сме по-щастливи, но още по-бедни”, споделят жените, събрани набързо в зала с пръстен под и без прозорци – местният културен дом. Поглеждат плахо към човека от „организацията”, който ме е довел, и с интерес към мен. Група деца веднага ни наобикалят и се кискат неистово. По думите на местните, тук никога не е идвал чужденец. „От кое село си?”, ме питат. Дори идеята за друга страна е твърде далечна. Това ме радва и някакси ни сближава. Но разговорът с представените ми „реформирани“ девадаси се върти около няколко заучени отговора. Знам, че ще трябва време да се докосна до истината. Оставям майките да си отдъхнат и импровизирам театрален уъркшоп с децата. Техните усмивки са заразителни и скоро полазват по лицата на майките. Сбогуваме се с безброй ръкостискания и след много снимки.
Когато след няколко дни се връщам, но сама, децата ме посрещат и водят за ръка до залата. Отново игри, възторжени викове и усмивки, но този път промяна – Ренука ме кани у дома си. Домът й се състои от стая и кухня. Мебели няма. Вечер в стаята се разпъват рогозки, където спи тя заедно с шестте си деца. Когато влизам, рогозките се постилат сгънати на две, за да седнем. Електричество също няма. Нито течаща вода. Но топлината на приема им е безгранична. 13-годишната дъщеря Джайешрии тича да издои козата, за да ми направят чай. Аромат на подправки скоро изпълва къщата, а недоверието отстъпва и остава някъде отвън. “От всичките тези жени, с които се запозна миналия път, само една наистина е спряла да практикува... Защото е много възрастна.” Пред представителите на организацията, която се опитва да ги рехабилитира, те крият това. “Не мога да изхраня децата си с 30 рупии на ден (1,05 лева), които изкарвам, работейки на полето. Но пък оттам ми помагат да ги запиша на училище.”
Стъмва се и се стягам да си ходя. Не ме пускат. С радост решавам да остана и да се опитам да вдъхна от техния живот.
„Свещена проституция” – звучи като оксиморон, но представлява феномен, оцелял през времето, който първоначално не е бил уникален за Индия. Подобни практики са съществували във Вавилон около 2000 г. пр.Хр., а аналогични култове е имало и другаде в Близкия Изток – в Сирия, Финикия, арабските страни; в Египет, Гърция и Рим, както и в Централна Америка. Това, което отличава традицията в Индия, е, че тя продължава да бъде практикувана там и до днес. Хиляди жени в Южна Индия водят живот, посветен на богините Йелама или Матама, който ги задължава да продават плътта си.
В исторически план девадаси, в буквален превод „слугиня на богинята”, е била момиче, посветено на определено божество, живеещо във въздържание и молитвен екстаз на територията на храма. Тя е изпълнявала пуджа (ритуална служба – поднасяне на цветя и храна пред идолите на боговете, къпане на статуите и молитва) и е танцувала за божествата.
„Танцуващото момиче” е малка бакърена статуя, намерена в долината на Инд, принадлежаща на цивилизацията на Мохенджо Даро, съществувала около 2500 г. пр.Хр. Смята се за най-древната реликва, свързана с традицията да се посвещават танцьорки на храмовете. Не е установено със сигурност обаче, дали тя е била свързана с обредите на девадаси. Най-старото доказателство за съществуването на девадаси е надпис, открит в пещера в Рамагар, на около 160 километра на юг от Варанаси, принадлежащ на ерата на Ашока, 273–232 г. пр.Хр.
|
