История на хвърчилото
Никой не знаe кога точно е рожденият ден на хвърчилото. Но една легенда отпреди 2000 години разказва как китайски селянин вързал на връвчица сламената си шапка и я пуснал да лети с вятъра. Най-ранните писмени свидетелства са от 200 години пр.Хр. Тогава китайският генерал Хан Син от династията Хан прелетял с хвърчило над стените на обсадената от него крепост и разузнал разположението на вражеската армия. После войската му прокопала тунел, нападнала ги в гръб и генерал Хан победил. Търговци пренесли хвърчилото в Корея, а оттам през цяла Азия до Индия. Всяка държава е създала свой собствен стил, форма и традиция. По време на династията Сила в Корея около 600 г. сл. Хр. Генерал Жим Ю син заповядал на войската си да потуши бунт. Но армията му отказала да се бие, защото воините видели да пада от небето мигаща звезда и приели това като лоша поличба. За да си върне контрола върху тях, генералът използвал голямо хвърчило да издигне горяща топка към облаците. Солдатите, виждайки как звездата се връща обратно в небето, унищожили бунтовниците. Хвърчилата са пренесени в Япония през VII век от будистки монаси. Те ги използвали да гонят зли духове и да измолят добра реколта от боговете.
„Книжните змейове” са особено популярни в Япония през периода Едо. Първоначално те са били забавление само за висшата класа и самураите, но добиват популярност и сред простолюдието. Правителството в Едо (днешно Токио) напусто пробвало да изкорени увлечението към хвърчилата, защото „Хората зарязват работата си с това вятърничаво занимание”. Преди около 300 години крадец опитал да използва огромно хвърчило, за да се изкачи върху кулата на крепостта в Нагоя и да открадне златната статуя от покрива й. Но успял да откърши само няколко малки парченца. По-късно той бил обезглавен, а всеки, който възхвалявал подвига му - наказван.
Най-ранни свидетелства за хвърчилата в Индия са рисувани миниатюри от периода Могул около 1500-ата година. В музея има няколко чудесно запазени образци под стъкло. Любимата тема на рисунките била млад мъж, който изкусно управлява хвърчило, за да изпрати любовно писъмце на изгората си, държана под ключ от родителите й.
Много легенди разказват как хората от Микронезия използвали хвърчилата, за да пренасят леки товари. В Полинезия пък има предание за двама братя, стигнали до дуел по „надхвърчилване”. Победил онзи, чиято конструкция се издигнала по-високо в небето. И до днес на островите провеждат състезания, посветени на боговете. Мореплаватели пренасят хвърчилата от Япония в Малайзия към XVI век.
А пътешественикът Марко Поло омагьосва европейците с истории за летящи картини в края на XIII век. Те предизвикват любопитство, но не оставят трайни следи.
Чак през XVIII и XIX век започват да използват хвърчилата като превозни средства и инструменти за научни търсения. Бенджамин Франклин и Александър Уилсън ги използват, за да научат повече за вятъра и времето. Сър Джордж Кейли, Самюъл Лангли, Лорънс Харгроув, Александър Греъм Бел и братя Райт експериментират с хвърчила, за да развият въздухоплаването.
Американската метеорологична служба използва хвърчила, създадени от Уилям Еди и Лорънс Харгроув, за да издига в небето уреди и камери. Едно от най-необичайните приложения на хвърчилото е измислено от Джордж Покок през 1822 г. – система от няколко хвърчила теглела каруца с 20 мили в час. През първата световна война британските, френските, италианските и руските армии наблягат на разузнаването и сигнализирането с летящи конструкции.
През Втората световна война американските военноморски части заблуждават самолетите с хвърчила, но постепенно тази тактика отмира.
През последните 50 години се забелязва възвръщане на интереса към „вятърничавото хоби”, особено след създаването на найлона, фибростъклото, карбона, които правят хвърчилата леки, нечупливи и гъвкави. Особено бляскави са творенията на Франсис Рогало с „чупещи се” крила и парафоличното хвърчило на Домина Джилберт, които заедно с Питър Пауъл превръщат през 1972 г. параглайдинга в спорт.
Огромна е конструкцията от стомана на Питър Лин от Нова Зеландия, която задвижва бъги с вятърна енергия. Подобен всъдеход, който върви по лед, вода и върху колела, става толкова популярен, че през 1999 г. го използват, за да достигнат Северния полюс.
|
