GEO 10/2010
Стрес и житейски опит
Съвременното високотехнологично общество се съпътства от висока информационна натовареност и ускорен темп на индустриално развитие. Съчетани с недостиг на почивка, с необходимост от спешни решения и постоянна напрегнатост, те често предизвикват стресови състояния при представители на различни възрастови и социални групи. Тогава, съзнателно или не, прибягваме до различни методи, с които се надяваме да се справим, откъсвайки се от ежедневието. Те нерядко се оказват деструктивни – алкохолна зависимост, прояви на необоснована агресия вкъщи и на улицата, озлобление и конфликти с околните и др. Изключително важно е човек да умее да разпознава навреме индикаторите за натрупване на стрес в себе си и в околните. Само така може, насочвайки вниманието и усилията си, да се справи своевременно и ефективно с него.
Възникването на медицинския и научен интерес към стреса се обуславя от забелязаното при оцелели през Втората световна война ветерани особено явление – т.нар. „илюзорен синдром“. Неконтролируеми изблици на страх се отприщвали при среща с незначителни и на пръв поглед невинни стимули. Равномерното монотонно въртене на вентилаторна перка извиквало спомена за вражески самолет, звукът от ауспуха на преминаващ по улицата мотоциклет – за взривяващи се гранати, възрастен човек, държащ бастун – за войник с пушка и др. Преживелите войната застивали в ступор или изведнъж ставали неочаквано агресивни и изпадали в криза. Няколко минути по-късно, когато идвали на себе си, те били объркани и изплашени. Първоначално лекарите нарекли този вид разстройство „снаряден шок (shell shock)”, понеже предположили, че се дължи на органични нарушения на мозъка, отключени от избухнали наблизо снаряди. Считало се е, че основна причина за това са някакви личностни дефицити и заболелите са един вид морални инвалиди, по-нисши човеци. Те били безцеремонно наказвани и заклеймявани. Осъждали ги също като дезертьорите и над тях започвала да тегне завинаги стигмата на обществото. Това схващане се запазило до средата на ХХ век, когато американецът Абрам Кардинар публикувал първия в света научен труд върху военната травма. Той провокирал редица медицински работници да се фокусират върху проблема за профилактиката и лечението на бойните неврози. Станало ясно, че решаващо значение има психичният стрес, а не някакво физическо предразположение. За възникването на военната невроза голямо значение има преживяната силна заплаха за живота или физиологичната и психична цялост на индивида, рязкото подкопаване на усещането му за сигурност и контрол. Причина за това може да бъде определен драматичен момент – бойна сцена, загуба на близък, тежко природно бедствие и др., но също и повтарящи се за дълъг период от време продължителни неприятности. Всеки човек преминава в живота си през критични периоди, в които като че ли нищо не зависи от него и той се чувства като безпомощна играчка в ръцете на съдбата. Дори и да се опита да се справи по познатите начини сам или с помощта на близките си, понякога не успява. Тогава е принуден да започне търсенето на нови подходи и решения. Именно в това се изразява обогатяването на личността и придобиването на нов житейски опит.
През тридесетте години на ХХ век психологът Уолтър Кенън от Харвардския университет прави опити върху животни – разполагайки с тогавашния научен инструментариум, изучава реакциите на стрес. Единият от акцентите му е върху това, че при срещата си с явен агресор жертвата се стреми да възстанови първоначалното си равновесие (хомеостаза). Тя прави това чрез нападение или оттегляне от застрашаващата ситуация.
Друг популярен изследовател на темата за стреса като особен феномен е канадският лекар Ханс Селие (1907 – 1982). След дългогодишен анализ той стига до извода, че стресът е неотменна част от ежедневието ни. Може да бъде причинен не само от отрицателни, но също и от положителни събития. Реакциите на всяко живо същество са сходни и Селие ги обединява под едно наименование – Общ адаптационен синдром. Той се наблюдава при всички хора и другите живи същества на нашата планета, без изключение.
При поява на стресовия стимул, на фона на първоначалната изненада започва цялостна мобилизация на организма. Усилва се производството на някои вътрешни секрети – глюкоза, адреналин и норадреналин. Това е инстинктивна реакция и опит на тялото (както и според Кенън) да възстанови стабилното си предишно функциониране. Симпатикусовият дял на нервната система се активизира – дишането става по-учестено, сърцето започва да бие по-силно, зениците се разширяват (за да виждат по-добре), кръвообращението се засилва. Мускулите се напрягат, подготвяйки се за оттегляне от опасното място или за борба с причинителя на стрес. Тази първа фаза е „фаза на тревогата”. Ако стимулът продължи въздействието си, организмът става по-малко чувствителен и постепенно притъпява възприятието си. Може дори да не го отличава от обичайните стимули. В ролята на стресоген може да се окаже всичко. Болково усещане, околен шум, повтарящи се случки в ежедневието или системно поднасяната порция насилие от толкова медии и компютърни игри.
|
