Египетската следа:
"Тайното знание" и елинизацията
Жан-Франсоа Шамполион, разкрил кода на „йероглифите“ (гр. „свещени знаци“), е представян като романтичен търсач с неутолим дух. При своите проблясъци в разчитането на египетски текстове той е припадал от вълнение и в края на краищата дава живота си заради египетските си изследвания.
От негово време (двадесетте години на XIX в.) европейците преоткриват Египет като ново откровение за смайващи стари постижения. „Тайното знание“, „Забранената египтология“, „Звездният контакт“ звучат като пароли на нещо загадъчно и свръхчовешко, скрито в йероглифи и пирамиди и обещаващо мистична сила, с която да пробием човешките си хоризонти и да властваме над смъртта.
Образно-фонетичното си писмо eгиптяните наричат „Слово на Бога“ (ег. mdw-ntr). Бог Птах сътворява света със слово, давайки имена на нещата. „В началото бе Словото; и Словото беше у Бога, и Словото бе Бог“ (Йоан, 1:1), е изходно положение в християнския светоглед на Запада.
Освен логоса, архетип на нашата цивилизация, намираме цяла мрежа културни форми, дошли до нас от античните гърци, оригиналите на които обаче откриваме в древен Египет. Възниква естественият въпрос: защо смятаме копията за оригинали, взетото за създадено, взелият за създател?
3–4 хилядолетия назад във времето срещаме почти всичко, което приписваме на гърците. За древните египтяни отвъдното не обезценява земния живот. Многобройни рисунки и надписи, изписвани в течение на около четири хиляди години, показват най-детайлно формите на живот в египетската цивилизация. По силата на споделената човешка природа ние разбираме египтяните, с изключение на някои прояви от менталната сфера: нагласи, мислене, вярвания. Разчитането на писмената система, самò по себе си огромно постижение, още не дава ключа към разбирането на ума на египтянина. Сега се опитваме да го възсъздаваме по аналогия с нашия начин на мислене и вярване.
Това неразбиране, както и неизвестността на египетската реч (в писмото се изписват само съгласните), се дължи на пресъхването на живата традиция, настъпило по време на елинизацията след Александър Велики. По време на фараон Ахмес II (гр. Амезис), приятел на гърците (570–526 г. пр.Хр.), контактите с египетската култура са много тесни. Тогава творят интензивно и най-големите антични философи и учени, които пътуват често до Египет. И не само до там.
Всичко, научено от гърците по време на пътуванията им, е обвито в мъгла. Елините споменават за него, но не обясняват кое е усвоеното и кое е доразвитото. Различни свидетелства потвърждават египетска следа за повечето тогавашни гръцки мислители. Но никой от тях в своите съчинения не се позовава открито и коректно на египетските източници.
Херодот (за разлика от Плутарх) показва някакво уважение към египетските „варвари“ в своята „История“, пълна с наивни разкази и разсъждения, недоразбрана и изкривена информация („така чух от жреците“). Гърците така и не се захванали да учат египетски, но затова пък Мането, египетски жрец, написал на гръцки пространна история на Египет, ползвайки архиви от храмове (II в. пр.Хр.).
Съдбата на тази книга във вековете показва отношението на юдео-християнския свят към египетското наследство. От огромния автентичен текст е останал „скелетът“ и изопачени цитати, използвани за съгласуване с Библията. И в този осакатен вид трудът на Мането е основа на съвременната египетска история.
|
