Вълшебните храмове на Югоизточна Азия
Сигурно мнозина биха се запитали кое е общото между България и Югоизточна Азия? На този въпрос е лесно да се отговори: нашите корени също са индоевропейски, и тук, и там планините са обожествявани от хората, и тук, и там съществуват храмове – природни или сътворени от човека, които отдавна са в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Потомци сме на древни култури, което ни сродява, макар и по необичаен начин. И трябва да научим повече едни за други въпреки различията или именно поради тях. Не бях забравил и думите на един необикновен човек, Тенсинг Норгей, който заедно с новозеландеца Едмънд Хилари на 29 май 1953 година пръв стъпи на „Покрива на света”, Маунт Еверест: „Каквито и да са различията между Изтока и Запада, те са нищо в сравнение с общността, която обединява всички хора по света.” Имах, както виждате, достатъчно причини да се отправя отново нататък, след цели три десетилетия.
Започнах от Лаос, който в древността бил известен като Ланг Санг, което означава „кралство на милионите слонове“. Така го нарекъл след обединението на страната през 1353 година тогавашният държавен глава. От тогава почти до края на ХХ век достъпът до нея бил силно затруднен и тя се сдобила с ореола на най-необичайната държава на полуострова.
Приблизително на 500 километра от столицата Виентян, на един голям завой на река Меконг, лежи най-старият град на Лаос – Луангпхабанг (който в руските източници наричат Луангпрабанг). Повече от 800 години той бил столица на най-крупното княжество в региона, а после и на цялото кралство Лао. Съхранени са множество манастири и храмове. И това е причината градът да се озове в списъка на ЮНЕСКО – от всички 66 пагоди, въпреки войните и превратностите в сложната история на страната, 32 са в отлично състояние и пазят уникални колекции от предмети на изкуството, които ги превръщат в истинска енциклопедия на културното наследство на Лаос. Погледа грабват най-вече дърворезбите с фантастична филигранна изработка, повечето от които с религиозни мотиви, но също така и пресъздадените сцени от бита.
После дълга и тясна лодка ме понесе нагоре по Меконг – реката, която хората от няколко страни в Югоизточна Азия почитат като свещена. В народните предания тя символизира плодородието, изобилието, самия живот. Кратък престой в Банмуангкео – само едно от селцата на Лаос, което плахо и свенливо разгръща покривалото на времето, за да видя скромните му и сърдечни хора, живеещи простичко, както техните предци...
Няма страна с проста история, но тази на Мианмар, която до 1989 година се наричаше Бирма, е пълна с драматизъм. За древните обитатели на нейните земи не е известно много – населявали са ги хора от Източна Индия, Тибет и Китай. „Златната епоха“ на тази държава започва през 1044 година, когато начело на царството със столица Баган застава владетелят Анаврата. Но след неговата смърт през 1077 година страната била завладяна от татаро-монголски орди, а после и от сиамците (днешните тайландци).
|
