Интервю:
„Животът невинаги трябва да е праволинеен”
Фотографката Изадора Таст разказва за своите впечатления от срещите си с хора, които са се отказали от започнатия професионален път и установената социална среда и са заживели в Индия.
GEO.de: Как стигнахте до тази тематика? Самата вие мислили ли сте някога да се оттеглите от света?
Изадора Таст: Не. Но смятам, че е важно всеки да се запита как би желал да живее. Животът невинаги трябва да е така праволинеен, както го познаваме. Освен това ме вълнуват житейските истории на тези хора, които са оставили всичко зад себе си.
В книгата си представяте 41 човека. Как се запознахте с тях?
Издирването им беше трудно и отне много време. Пътувах три пъти до Индия и прекарах там общо над половин година. Посетих местата, които са предпочитани от оттеглилите се от житейската суматоха хора, разпитвах за тях, влизах в кафенетата, в които те обичат да седят, и подхващах с тях разговор. На всяко място оставах осем-девет дни.
Обрисували сте и по-възрастни „отшелници”. Как се съчетават представите за това да си „нестандартен отшелник” и „да си възрастен”?
Удивително добре. Дори смятам, че да си стар в Индия е по-лесно, отколкото при нас. Там хората изпитват повече респект към старостта. А и това не е „старост” в обичайния смисъл, който влагаме в думата. Хората посещават концерти, интегрирани са много по-добре в социалния живот. Във финансово отношение нещата са по-сложни, разбира се. Повечето от по-възрастните хора разполагаха с много малко пари.
Освен ако предварително не са се погрижили за старостта…
Да, като Андреас например. В Германия той е живял много скромно и е пестил за живота си в Индия. Освен това той продължава да плаща социалната си осигуровка в Германия. Това е много немско поведение – но е съвсем разбираемо и приемливо. По-скоро намирам за странно, когато двадесетгодишни хора се изолират от живота, не правят нищо за страната си, но очакват, че старата им родина ще се погрижи безплатно за тях, когато са болни.
Кои хора ви впечатлиха най-силно?
Може би защото самата аз не съм човек, който би се стремил към оттегляне от социалния живот, най-силно ме впечатлиха хората, които съзнават обществената си отговорност. Например семейството на швейцарците Ален и Лоранс. Те имат хармонична връзка, издържат се от собственото си натурално стопанство, живеят много скромно и знаят, че трябва да дават някакъв свой принос за обществото. Те са се пригодили и са се интегрирали, доколкото това им е било възможно.
Интересна за мен беше и срещата с родената в Нова Зеландия Антоанет, която чак на възраст над 60 години е предпочела нестандартния начин на живот. Това е една жена с много изявен приключенски дух и с невероятно минало. Изведнъж тя разбрала, че би желала да умре в Индия. Нейният открит подход, свежестта й, младежкият й дух бяха възхитителни.
Вашата лична равносметка?
Мисля, че трябва да вървим по житейския си път с по-малко страхове. Да обръщаме повече внимание на това, какво бихме искали самите ние, без обаче да живеем за сметка на други хора. За мен е жалко, че тези хора не намират място сред нас. Бих желала животът тук да е малко по-пъстър, по-пълнокръвен и по-луд.
|
