Да опитаме с хипноза
"
© личен архив
Георги Димитров е магистър по психология с неколкогодишен практически опит в Института по психология към МВР. Преминал е обучение по хипноза и хипнотерапия в България под ръководството на Милен Николов, а също и в чужбина. Според него хипнозата може да се използва широко като съпътстваща терапия при редица медицински процедури
"
Едва ли има друга дума, която да плаши и едновременно с това да примамва повече от думата „хипноза”. За едни тя е средство за манипулация, за други – метод на лечение, за трети – начин да се спрат цигарите. В обществото в България като цяло се ширят различни заблуди по отношение на този метод, познат и прилаган по света от дълбока древност.
Хипнотични прийоми са били в основата на ритуалите на много светци и шамани. Древните йоги, съсредоточавайки се в „Морето на енергията“ и припявайки монотонни строфи, застивали неподвижни и можели за дълго време да загубят чувствителност към болката. По-късно, след XV век, различни учени са се занимавали с хипнозата, понасяйки недоверието и присмеха на официалната научна общност. Религията също воювала срещу този метод, тъй като се опитвала да внуши, че лечението на хората трябва да настъпи отвън, с Божията намеса, и човек по никакъв начин не би следвало да търси спасението вътре в себе си. Все пак подлагащите се на хипноза изпитвали необичайни усещания. И тъй като това често било съпровождано с избавяне от страданията им, медицината и науката продължавали да се интересуват. Разбира се, не липсвали и различни странстващи актьори и циркаджии, които, възползвайки се от удивлението и незнанието на хората, създавали едностранчива, често страховита представа за този иначе хуманен лечебен метод. Като гвоздей на своите представления те карали хората да се държат като деца, да се мятат и викат, да изпълняват безсмислени заповеди като роботи и т.н. И понеже подобно приложение на хипнозата било зрелищно и запомнящо се, по-късно то успешно заляга в сюжета на книги и филми. Тук трябва да уточним обаче, че този вид хипноза се нарича сценична. Тя е много различна по своето приложение от клиничната хипноза. Сценичната хипноза е авторитарна. При нея имаме директни, заповедни внушения и подходът е изцяло доминантен. Именно тук се вписва остарелият образ на хипнотизатора – с немигащ, пронизващ поглед и нетърпяща възражение интонация. Клиничната (медицинска) хипноза, както показва и наименованието й, има за цел да подпомогне някакъв оздравителен процес. Нейният научен възход е след Първата и особено след Втората световна война, за облекчаване на бойните неврози сред ветераните. Обучавани в нейното приложение били и лекарите на фронта, които успешно я прилагали при честата липса на упойка. Именно тогава хипнозата започва да се разглежда по-сериозно като обезболяващо средство при различни операции. След известни дискусии, тя бива официално утвърдена през 1955 г. като самостоятелна учебна дисциплина в университетските програми на Англия. Американската медицинска асоциация решава да последва примера им и през 1958 г. тогавашният Съвет за душевно здраве също я включва в учебните планове на медицинските училища за допълнителна квалификация. Именно тогава бива създадена Американската асоциация по хипноза с председател Милтън Ериксон. Емблематична фигура, не само в хипнозата, а и в редица други терапевтични подходи (НЛП - невролингвистично програмиране, Краткосрочна терапия и др.), той прокарва съвременното, ериксонианско направление. Всеки човек може да се справи със своите затруднения по-леко и бързо, ако се обърне към своето безсъзнателно. Именно там, вярва Ериксон, се намират неизчерпаемите ресурси на личността. Безсъзнателното е безкрайно мъдро, то помни всичко и винаги дава най-правилните отговори. Необходимо е само човек да се обръща към него и да умее да разчита сигналите. Именно тук е задачата на терапевта – да насочи другия към осъзнаване на възможностите, стоящи пред него, които по една или друга причина са били пренебрегнати. Ериксон също така твърди, че хипнозата не е извънредно, а съвсем естествено състояние за всеки човек. В ежедневието, през около 60–90 мин. настъпва така познатото усещане на отнасяне, отплуване нанякъде. Това е стадият на лека хипноза (сомнолентност). Именно това състояние се изпитва при първите сеанси и по-скоро прилича на дрямка. Човек все едно го мързи, но по свое собствено желание би могъл да прояви някаква активност. Ако го задълбочим, стигаме до стадия на средна хипноза (хипотаксия), през който обикновено липсва желание за каквото и да е действие. Усещането също е приятно, но след събуждане е възможно споменът за това да бъде непълен. Най-дълбоката фаза е по време на т.нар. сомнамбулен стадий. Тук са възможни тежки операции с помощта на хипноанестезия. Човек е с напълно отпусната мускулатура.
|
