Да откриеш бавността
Някак незабележимо преходите в планината се превърнаха в моден спорт – те обещават отмора и спокойствие. Вероятно най-изявеният представител на този нов вид разходки е Луис Пирпамер (Luis Pirpamer).
Не винаги в планината се тръгва по най-правия път. Една вечер преди 30 години, във Вент – най-отдалеченото селце в долината Йотц (Австрия) – както си седели неколцина съселяни, хотелиерът Луис Пирпамер казал: “Да бях сигурен, че жената няма да възрази, бих започнал да водя хора из планината”. Вент има 158 жители, а в малкото селско общество всичко си е на мястото. Ето защо госпожа Пирпамер бързо научила за желанието на своя съпруг. И с удоволствие му дала своята благословия. Днес квалифицираният планински водач Луис Пирпамер е на 69 години и още качва туристи по върховете на Алпите.
В този ден той води дузина мъже и жени до “Вилдес Манле” – алпийски връх с 3020 метра надморска височина в района на долината Йотц. Жилавите крака на Пирпамер се движат така равномерно, както буталата на някоя машина, с малки и сигурни крачки той се изкачва постоянно нагоре.
Всяко движение е разхищение на енергия
“Хората тръгват прекалено бързо в началото”, казва Пирпамер на тиролски диалект. “Но няма никаква полза да забавиш темпото едва когато се измориш”.
След час краката му спират за първи път и той се обръща към групата: “Сега пийнете една глътка и хапнете нещо. Ако чакате, докато се появи гладът, храносмилането ще ви струва твърде много енергия.”
Бърз поглед към висотомера на ръчния му часовник: “Намираме се на 2670 метра надморска височина. Трябва да разпределяме добре силите си.”
Този принцип Пирпамер е усвоил до най-дребния детайл. Палците са затъкнати в колана на раницата, който опасва кръста; загорелите груби ръце са прилепени към тялото, всеки малък жест би бил разхищение на енергия.
Под зелената филцова шапка се открояват бръчките на тясното му лице, клепачите прикриват сините му очи, сякаш с десетилетията тялото само си е създало защита срещу височинното слънце.
|
