Денят, в който почина Ани
В един дъждовен пролетен ден Ани дойде в стационара на университетската клиника за психиатрия в Мюнхен (Германия). Първо чух високи възгласи за поздрав. Отворих вратата на кабинета и видях в коридора танцуваща млада жена със сурова красота. Тя се завъртя няколко пъти около оста си, мятайки диво червените си коси, а накрая падна в ръцете на една монахиня и без притеснение я целуна по бузата. Говореше с всички на „ти”, всички вече я познаваха. Всички обичаха Ани.
Половин час по-късно тя седеше пред мен и ме гледаше със сияйните си сини очи. Трябва веднага да е усетила колко неопитен съм в общуването с психично болни. По онова време бях първа година асистент. Не знаех почти нищо повече от задължителните неща, включени в конспекта за изпита по този предмет в рамките на следването по медицина. Затова и момичето не изпитваше истинско уважение към мен като лекар. Но аз научих от нея повече за една болест, която тя разбираше по-добре от мен. И двамата бяхме наясно с това.
Тя учеше живопис
Във фазите на стабилно здраве Ани учеше живопис в Художествената академия. От документацията й беше видно, че от юношеска възраст страда от биполярно разстройство, при което се редуваха фази на силна еуфория с такива на депресия. За първи път в живота ми пред мен беше пациент, при който симптомите бяха така ясно изразени, че дори и аз като ревностен последовател на природните науки нямах нужда от „измерими параметри”, за да поставя диагнозата.
Моят проблем по онова време беше, че винаги имах нужда от измерими неща. Намирах се в дълбока криза за определяне смисъла на живота си. Бях следвал химия и медицина, а сега исках да обединя двете науки в психиатрията и да разгадая тайните на човешкия ум чрез природонаучни способи. Но тази цел ми се изплъзваше. Чувствах се напълно неуверен!
Липсваха ми обективни доказателства
Изпитвах недоверие към тази пъстра специалност с нейните произволни диагнози, основаващи се само на това, което пациентите разказват на лекаря си. Липсваха ми обективни доказателства, с които диагнозата може да бъде потвърдена – каквито са например кръвните стойности. Девизът ми „Чрез измервания се придобиват знания” сякаш изобщо не можеше да се приложи в психиатрията.
През следващите седмици Ани многократно ми показа какво прави манията с човека. Тя сграбчваше мъжете в клиниката за чатала и искаше да ги отвлече за спонтанни ласки. В здравите й фази това изобщо не би й минало през ума. С трескави движения на четката нахвърляше петна по платното – нехайно, банално. Никоя от тези рисунки не напомняше дори далечно на финия стил, който тя владееше в академията.
|
