Най-смъртоносната болест на света
Всичко започна с едно обаждане от санитарната служба на провинция Щайермарк на 2 септември 2004 г. Служителката съобщи за млад мъж от Грац, който бил на пътуване в Африка. Намирал се в делириум в една северноафриканска болница. Няколко часа по-късно разбрах, че става въпрос за младеж и девойка. И двамата били нахапани няколко седмици преди това от малко кученце в Мароко. Съществувало подозрение за бяс.
Приятелката на болния обаче още нямала симптоми. В безпримерна акция за даряване на средства родителите на момичето събрали 20 000 евро за транспорта й с хеликоптер до Европа. Аз веднага потвърдих, че ще приемем двамата в нашата клиника. Последваха два дни напрегнато чакане.
Вирусът е съвършен
В началото на всяка смяна санитари, медицински сестри и лекари се тълпяха в дежурната стая на интензивното отделение и ме обсипваха с въпроси. Може ли човек да се зарази, когато прави тоалет на пациента? Колко опасно е, ако слюнка, кръв или урина попаднат на кожата им? Може ли човек да се инфектира при слагане на система, както при грипа?
Разбирах техните страхове. Защото бесът е най-смъртоносната болест въобще. Срещу съвършения вирус на беса медицината е безсилна, попадне ли той в открита рана или в нервно влакно в окото. Тогава той започва да се движи към мозъка, напредва с един-два сантиметра на ден и нито собствената имунна система, нито който и да било серум на света може да го спре.
Това означава, че ако човек се зарази, още след няколко часа може вече да е твърде късно. До фатален край може да се стигне и след няколко години, ако вирусът, както многократно се е случвало, тръгне по все още неизяснен път към мозъка. Колко време може да бъде атакуван в „скривалището му” в такъв случай – за това и лекарят, и пациентът си остават в мъчително неведение.
Трескаво търсене в специализираната литература
Когато хеликоптерът кацаше на покрива на нашата болница, аз още трескаво ровех из специализираната литература. За имунизация на персонала беше твърде късно – тя би подействала едва след две седмици. Според моите проучвания грижите около пациента не би трябвало да са опасни. Но можеше ли да се осланям на литературата? В страната ни случаите на бяс са такава рядкост, че сигурно на пръсти се броят лекарите в Европа, които са се сблъсквали в практиката си с болестта.
Когато пациентът пристигна – на изкуствено дишане, в дълбока кома и сред буря от светкавици на медиите, аз го настаних в една стая в най-отдалечения ъгъл на интензивното отделение. Приятелката му все още беше здрава. И до днес не разбирам тази жена. Изглеждаше отнесена и сякаш изобщо не се опасяваше за себе си.
Какво ще стане, ако тръбичката падне?
Свикнал съм да живея с рисковете на лекарската професия. Но дори аз се разтреперих от страх, когато по-късно подготвях в лабораторията тръбичките с нервна течност за изпращането им за изследване в специализираната лаборатория. Какво би станало, ако изпусна някоя и течността попадне в окото ми? От там пътят до мозъка е най-кратък.
През следващите седмици опитахме всичко възможно. Приложихме дори терапия, за която се твърдеше, че благодарение на нея някаква пациентка в Щатите преборила болестта. Но след двадесет дни електроенцефалографията посочи нулевата линия. Изключихме апаратите и пациентът умря след около половин час. Приятелката му не се разплака.
Чак сега тя попита за риска за самата нея. Не можех да й давам никаква прогноза. В северноафриканската клиника й бяха сложили ваксина и антисерум за бяс, тоест в кръвта й имаше антитела. Дали те произхождаха от ваксината или от инфекция, вече не можеше да се установи.
Животоспасяващ детайл
Дълго време след това следях състоянието й. Оттогава минаха пет години и тя е жива. Днес мога само да гадая защо тя оцеля. Много по-късно ми стана известен един важен детайл: след ухапването от кучето тя е намазала раната си с дезинфекциращ мехлем. Приятелят й не го е направил.
Аз още дълго време живях с напрежението около беса. Цяла Австрия беше съпричастна със съдбата на моя пациент. Около болестта се създаде истинска паника. Прекарвах по много часове на ден на телефона, за да успокоявам хора, някои от които бяха ухапани просто от морското си свинче.
Самият аз след тази случка изпитвам още по-голям респект към микробите, отколкото преди това. Вирусът на беса, както никой друг, ни демонстрира колко мощни са противниците, с които ние, инфектолозите, може да се наложи да се борим.
Проф. мед. Роберт Краузе работи като инфектолог в университетската клиника в Грац. Чрез този случай той става известен в цяла Австрия. И днес хора от всички краища на страната му се обаждат за съвет, когато става въпрос за бяс.
|
