Пациентът на живота ми: по-добре да е в безсъзнание
Неврохирургът проф. Фолкер Щурм, един от водещите в света лекари, занимаващи се с пациенти в будна кома, разказва как един нов метод го е вкарал в морална дилема.
Три дни след операцията той за първи път стисна ръката ми – знак, че ме е разбрал. Истинска сензация. Беше се върнал в съзнание от будна кома! Какво щеше да означава това за хилядите пациенти, които с отворени очи гледат в нищото в състояние на безсъзнание, се запитах в този момент. И не подозирах колко подранила е моята надежда.
Съпругата ми казва, че е трябвало да продължа – тогава, в 1977 година. Не е трябвало да се обезкуражавам. Но повече никога не се случи да извадя човек от будна кома. Правилно ли постъпих? Задавам си този въпрос вече 33 години.
Спукване на кръвоносен съд в мозъка
Той беше на 69 години, с хубав слънчев тен – бих могъл да го нарисувам, така добре го помня. Сутринта в тоалетната, при напън, в главата му се бе спукал кръвоносен съд, който снабдява мозъчния ствол. Колегата ми успя да запуши съда. След това обаче пациентът остана да лежи в безсъзнание в интензивното отделение. Като го гледах, имах усещането, че е нужно само да пийне малко кафе, за да се съвземе. При ощипване по ръката той рефлективно я отдръпваше.
Бях асистиращ лекар, на 33 години, и овладявах един нов за онова време, щадящ операционен метод: стереотаксия. Моят ръководител, професор Дикман, с този метод вече бе успял да вкара прикачени към кабел електроди дълбоко в мозъка и да върне в съзнание пациенти в будна кома, като посредством електродите предизвика нервни импулси, които мозъкът вече не произвежда. Само че щом симулацията биваше прекратена, пациентите отново изпадаха в безсъзнание.
Възторжено чувство като при финал на световно първенство по футбол
В интензивното отделение моят пациент се бе разболял от бронхопневмония. С тази болест човек се справя по-добре, когато е в съзнание и диша самостоятелно. Затова говорих със съпругата му за възможността за стереотаксия. Тя беше възхитена. „Така няма да се упрекваме, че сме пропуснали един шанс”, каза тя. И така, ние извършихме въпросната операция. За разлика от професор Дикман, в този случай стимулирахме мозъчната дейност на пациента в продължение на няколко дни без прекъсване, като редувахме половин час с подаване на ток с половин час почивка. Когато човекът реагира за първи път, около леглото му стояхме осем човека, а чувството, което ме обзе, може да се сравни само с ликуването на футболист, който вкарва гол на финала на световно първенство по футбол. Съпругата се разрида.
На следващия ден нашият пациент започна да изговаря думи, а скоро и прости изречения в стакато. Съпругата му го хранеше. Но дясната половина на тялото си остана парализирана, лявата ръка и левият крак се движеха неконтролируемо. Очите му бяха приковани в тавана. Бързо стана ясно, че той никога нямаше да стигне по-далеч от това състояние. И всички усещахме, че страда ужасно.
Чувствах се виновен
С всеки изминал ден част от моята еуфория се изпаряваше. За мен вече съществуваше само този единствен пациент, при когото прекарвах всяка свободна минута. Чувствах се виновен. Страшно бих искал да върна времето назад и операцията да не се бе случвала. След три седмици пациентът ми внезапно стана сънлив и отново изпадна в будна кома. Един кабел към електрода се бе прекъснал.
Трябваше да действаме бързо. Но искахме ли това? Всички виждахме научната сензация, но каква полза имаше пациентът ни от нея? И съпругата му не желаеше той да продължава да страда по този начин пред очите й. Не оправихме кабела. Два дни по-късно мъжът почина. Той нямаше шанс да оживее.
Не съм сигурен дали трябваше да постъпим така
Не съм сигурен, че беше правилно впоследствие да отказвам на всякакви искания да оперирам пациент в будна кома. Днес е по-лесно да се предвиди какво очаква пациента след такава операция. Неотдавна колеги в Ню Йорк са оперирали пациент в будна кома. Публикуваха случая в реномирано специализирано списание, а всъщност при техния пациент е имало по-малък прогрес, отколкото при нашия навремето.
Разбира се, че от това страда амбицията ми. Но моят някогашен пациент не спира да се явява пред очите ми. Тогава все още недостатъчно надеждната техника го спаси от дълга агония – днес електродите издържат повече от десет години. Почти е изключена вероятността повреда в кабела да върне назад нещо, което никой не е искал да се случва.
|
