Защо допингът на мозъка ще промени обществото ни
Очевидно духът, душата и личността на човека се управляват много повече от химичните процеси в мозъка, отколкото бихме искали да приемем на базата на досегашната ни представа за човека. Това, което мислим, чувстваме, можем или желаем, не се основава единствено на разбиране и разсъждения, а може да бъде повлиявано с химически препарати, с микрочипове и генна менипулация – така да се каже, независимо от Аза на човека. Не са малко привържениците на виждането, че подобна намеса в мозъка – наречена с общото понятие Neuro-Enhancement, мозъчно подобряване – трябва да се забрани, а заедно с това и научните изследванията, които се занимават с нея.
Няма как обаче да избягаме от новите истини. Няма политическа власт, която да контролира глобалния процес на научното познание. Дори ако всички субсидии се премахнат и изследванията на мозъка бъдат напълно забранени, не съществува гаранция, че няма да се разкрият други възможности във фундаменталните науки за манипулиране на човешкия мозък или пък такива възможности да се появят като страничен продукт на медицинската практика.
Искаме ли да се възползваме от възможностите?
Колективно можем (и трябва) само да определим дали и как искаме да използваме техническите възможности, които съществуват или ще се разкрият в бъдеще. При това се разбира от само себе си, че на никой човек не може да се имплантира чип в мозъка или пък да му се дават психомедикаменти, за да се оптимизира поведението му или да се изследва мозъка му от дистанция, без той да е дал съгласието си. Това би било престъпление и според сега действащите правни уредби. Етическата проблематика е по-обхватна от тези възможни злоупотреби.
Трите най-често срещани довода срещу намесата в мозъка с цел стимулиране на дейността му са: така се нарушава дължимият респект към човешката природа, разрушава се автентичността на личността, намесите водят до несправедливост, като създават нелоялни предимства в обществената конкуренция. Но и трите аргумента всъщност не са сериозни.
Лесно е да се мобилизира морална съпротива срещу техническа намеса в мозъка – ние интуитивно я възприемаме като чудовищна и ненормална. Подобни съмнения имаше и спрямо трансплантациите на сърце и инвитро оплождането. И все пак успехите на медицината се оказаха достатъчно основание за прекрачването на граници, които в миналото се считаха за табу.
Да се третира алцхаймер – или дори само склонността да забравяш?
Ако невротехниките се използват, за да се лекуват например симптомите на алцхаймер, широко разпространеното отхвърляне на манипулациите в мозъка бързо би изчезнало. Но какво би станало, ако някой просто иска да се отърве от неприятната си склонност да забравя? Не биха ли загубили хората истинското си Аз и своята идентичност, ако използват невропротези – чипове в главата или таблетки – за да подобрят интелектуалните си постижения и социалните си връзки? Или пък за да контролират чувствата си?
Възможно е да има случаи, в които подобни опасения са оправдани – например ако някой с помощта на психомедикаменти избегне състоянието на траур при смъртта на любим човек. Принципно обаче важи, че в нашата култура не съществува основа, на която да може отстрани да се преценява автентичността на даден човек или на неговия живот. Макар че това не означава, че автентичността е маловажна, напротив: намирането на собствената същност и реализацията са се превърнали в постоянна задача на съвременния човек. Колективни ролеви модели и религиозни норми, които задават рамка как точно да протича животът и не допускат да се повдигат въпроси за смисъла, са загубили значението си.
|
