GEO 08/2010
Берберски Тунис: Да живееш на инат
Фелдмаршал Ромел, Пустинната лисица, отдавна го няма. Но подземният бункер, чиито дълги тунели превръщат голия хълм в чудовищен термитник, още стоят. Някъде просто изсечени в скалата, другаде подсилени с бетонни сводове, тези пусти коридори, надживели амбициите на Третия райх, изглежда ще надживеят и най-упорития спомен за смъртоносното им предназначение. Вътре е тъмно като в неотворен архив, с план не разполагаме и затова с двамата ми спътници просто се лутаме с фенерчетата по стотиците метри изскачащи от мрака и потъващи отново в небитието галерии. Пресичаме внезапни разклонения, отстрани често зейват задънените пространства на някакви стаи, вероятно складове, а може би спални помещения. Тук-там разширение ни позволява да поемем по-дълбоко въздух. Команден център? Сборен пункт? Кой знае. А това явно са резервоари. Метални нитове още здраво крепят четвъртитите им туловища, по чиято дебела ламарина капки мазут издават забравената им служба. Бункерът е съвсем празен. Нито една вещ не разбъбря немите стени, всичко отдавна е изнесено или разграбено. Но дори и така, даже и след десетилетия, поразително е усещането за мащаба на апокалиптичния сблъсък, успял да въвлече и това пустинно, безжизнено място, каквото представляват околностите на град Татауин, Тунис, в повсеместното унищожение, превръщайки го в една от арените на страховития танков спектакъл на Втората световна война.
Когато излязохме навън, дълго не можахме да свикнем с ослепителната светлина, а и с мисълта, че ерозиралите сивокафяви хълмове наоколо са си стрували човешките жертви. Но така или иначе тези бункери са факт и затова, когато вечерта разговаряме с комисаря по туризма в града, му подмятаме идеята те да бъдат превърнати в музей – още един щрих от живота на Северна Африка. Начинание, лесно осъществимо заради вече съществуващата база и с гарантирана привлекателност заради нейната автентичност. Отговорът беше по чиновнически неентусиазиран и зад него прозираше явното нежелание на комисаря да си създава допълнителна работа. А може и да е прав – фикционалното насилие във филма „Междузвездни войни“, сниман именно тук, е за предпочитане пред спомена за истинските кръвопролития. Останките от холивудската бутафория осигуряват на района по-доходоносна туристическа популярност. Още повече че за някои сцени е използван естественият декор на подземните жилища на берберите троглодити, обитаващи сравнително близкото селище Матмата. И погледнато от тази страна, тунелите на Ромеловите бункери няма как да впечатлят тунизийците – за тях те са уродливо подобие на стара местна архитектурна традиция, която наистина много повече заслужава интереса на любознателния пътешественик.
Селцето Матмата е най-ярката илюстрация на приспособимостта на човека, на умението му да оцелява, на таланта да превръща недостатъците на суровата природна среда в предимство и най-вече на упоритостта му да създава дом навсякъде и при всякакви условия. Негостоприемният пустинен ландшафт е успял да стресне живота дотолкова, че хилавите растения, вкопчили се нарядко в сухата спечена земя, сякаш само подчертават безнадеждността на противоборството с климата. Ала не е уплашил и човека. Не е ясно кога това берберско племе е започнало да издълбава своите жилища в меката глина на обгорелите хълмове. Поне е ясно защо – свръхдебелите стени на тези пещерни домове осигуряват перфектната изолация, те са най-добрата защита от омаломощаващото лятно слънце и мразовитите зимни нощи. А и са добре скрити от очите на евентуален враг, който отдалеч не би различил човешкото присъствие в монотонния пейзаж.
Но ако пришълецът има възможност да погледне от въздуха, гледката би била друга. Кратерите на дворовете биха издали берберската изобретателност. Ако увеличим мащаба на този лунен пейзаж до човешки измерения, ще видим, че жилищата на троглодитите са доста функционални и дори естетични. Дълъг сумрачен тунел, залостван с тежка врата, води до откритото към небето пространство на вътрешния двор, приличащ на голям кладенец. Слънцето рядко достига дъното му и така желаната сянка е подсигурена даже и без нито едно дърво наблизо. Околовръст в глината са изкопани овалните стаи, обзаведени с оскъдна покъщнина – само най-необходимото за поддържането на един прост, лишен от всякакъв лукс бит. Стопанката на един от тези малки изолирани светове – Фатима, е мълчалива и притеснителна, но е намерила начин да добавя по някой динар към несигурния семеен бюджет, като предоставя фамилната крепост за разглеждане от туристите. Билет няма – кой колкото даде. В замяна любопитният посетител получава не само достъп до интимното пространство на тези скромни хора, но и ухаещо топло хлебче, гарнирано със зехтин и ароматен мед. Чаят се подразбира от само себе си.
Архитектурните приумици на берберите не свършват с причудливите къщи на троглодитите, чийто екзотичен начин на живот закономерно е на изчезване – неизкушените от удобствата на съвременната „нормална“ къща стават все по-малко.
|
