Да походим, но без да бързаме!
Заравям пръсти в козината му, а Сириус, сивият елен, потръпва. Но не по цялото тяло, а само на мястото, което докосвам. Сякаш иска да отпъди муха. Отдръпвам ръката си и отлагам по-нататъшни опити за сближаване за следващия ден, когато заедно ще тръгнем към дивата природа на Лапландия и ще имаме много време да се опознаем.
Стоим в кръг – две жени и четирима мъже – във високата трева около härks. Така в Швеция наричат кастрираните и затова много благодушни елени. Три от тези животни ще бъдат наши спътници, когато утре тръгнем от базовия лагер Солбергет.
Höstsommar – най-доброто време за пътуване
Месец септември е – тук го наричат höstsommar. Тези няколко седмици между лятото и зимата, след комарите и преди снега, са най-хубавите в Лапландия. В това време сáмите, коренното население на региона, подкарват елените обратно към долините, слънцето се изкачва ниско над короните на дърветата, а следобедните му лъчи огнено проблясват във всяко кътче на гората. Жълтите листенца на брезата сияят, сякаш светят отвътре, и само отделни knotts – тези подли, дребни комари – жужат в хладния въздух.
Мирише на шума, на борови иглички и на смолистото масло на блатен ледум (Ledum palustre), чиито тесни листенца приличат на тези на розмарина. Нашият домакин и водач Дирк Хагенбух ни уверява, че етеричното му ухание не само държи на разстояние насекомите, но действа и като афродизиак.
Почивката е тогава, когато решат животните
Елените, особено когато са натоварени с дисаги, никак не бързат да тръгнат на път. Тяхната невъзмутимост е заразна и обхваща и нас. Първоначално това ми се струва неестествено, но после започвам да се наслаждавам. Крачка след крачка разстоянието между нас и последното крайче от цивилизацията се увеличава: става дума за един паркинг, на който сме оставили VW-буса и ремаркето, които докараха нас и елените до входа на националния парк. Мудус е един от четирите национални парка от арктическия ландшафт „Лапония”, който е световно природно наследство на ЮНЕСКО.
От двете страни на пътя към Мудус, сякаш следвайки хода на елените, бавно се редуват едва няколко дървесни вида: брези, борове, смърч – някои с избелели багри, други с оредели и приличащи на пера клони, трети тъмни и възлести. А под тях, по мъхове и храстчета, зреят безбройни черни и червени боровинки.
Като голямо махало
Целият пейзаж наоколо, бавният ход на хора и животни, тишината действат на душата ми като голямо клатещо се махало. Крачката ми се забавя, дишането ми се успокоява, дори мислите стават кротки.
Дирк, собственикът на животните и стопанския двор, където в продължение на два дни свиквахме с живот без електричество и течаща вода, ни обяснява как трябва да се отнасяме с елените.
Например, че трябва да закрепим дисагите с палатките и провизиите от двете страни едновременно, или че животните ходят след човека, а не пред него, за да не го поведат неочаквано към храсталаците. Обяснява и доста прозаичните отношения между човека и елена: те са миролюбиви създания, които никога не биха стигнали до идеята да използват внушителните си, мъхнато обрасли рога, срещу човека. Това обаче не означава, че проявяват някакъв интерес към нас. Не само докосването ги дразнело, а и срещата на очите на човека с техните също ги правело нервни, казва Дирк, който сам е обучил животните си. И е точно така: Сириус веднага се обръща, когато поглеждам в големите му, кафяви очи.
Сделката с елените
Не безпокоим елените, ако не се налага, и те също ни оставят на спокойствие. Толкова проста е сделката, толкова ясен е кодексът на поведението. Никакви трескави движения и от време на време леко, но много решително подръпване на юздите. Защото, ако им скимне, те просто спират, за да си похапнат лишеи, гъби или брезови листа – а това им скимва доста често.
Пътят води надолу, по гребена на морена. Пред нас се появява блато – море от огнени цветове. Блатната трева гори в червено, златисто-кафяви са листата на приземната (северна) къпина (Rubis chamaemorus) и на полярната бреза, единствено високите до коляното тревисти растения все още са зелени.
Само половината от територията на националния парк Мудус е гора, останалата площ са езера и блата, които прекосяваме по грубо сковани пътеки от талпи. Погледът ми има предостатъчно време да изследва тайните на пейзажа. Например високите до кръста мравуняци, които се прикриват сред бодливи боровинкови храсти край пътя. Или пък крещящите, но миниатюрни шарки на зелените и оранжевеещите мъхове, с които са обрасли скалите.
|
