GEO 05/2010
Кения: Страната на бягащите хора
Повод да стана свидетел на поредица от много интересни и запомнящи се случки в африканската държава Кения бе командировка с колега от вестник „24 часа”.
Целта ни бе да издирим една… баба. И то не коя да е, а бабата на човека, който днес управлява Америка – Барак Обама!
Още с качването ни в самолета от Истанбул до Найроби започна да става „напечено” – разгоря се лека словесна битка с елементи на резки движения между граничния контрол и националния отбор по баскетбол на Кения. Спортистите носеха няколко бутилки уиски, едната от които – отворена. Баскетболистите упорстваха да я внесат в самолета, а летищните власти – да я оставят на масичка, редом с други съмнителни течности. Спечели турският граничен „отбор” и бутилката бе излята демонстративно в непромокаем контейнер пред нервните погледи на африканците. Като българин професионалист се учудих на такава слаба съобразителност: ами ако до полета има 4 минути, а на 15 души им се пие уиски, какво се прави – изпива се шишето за 3 минути и групата излита чаровно нетрезвена.
Предполагаемата „чаровност” на групата се прояви още със сядането в самолета, преди колесникът да се отлепи от пистата, когато и втората бутилка бе към края си. На третата от задните редове на самолета изскочи зачервен от пиенето чернокож (дано да успеете да си го преставите) и застана на 3–4-ти ред с гръб към пилотската кабина. Залитайки, той дръпна една 45-секундна реч за робовладелчеството. Според теорията му, всички бели пасажери в самолета бяха преки виновници за тормоза на колонизаторите над дедите на спортиста. Ала внезапният бунт бе потушен успешно от негов съотборник и стюардеса още в увода му и той се върна унило на мястото си.
Веселата част от този полет настъпи най-неочаквано малко преди да кацнем. Националите запяха с пълно гърло, макар и с извинителен тон, песента от известния анимационен филм „Крал Лъв” – Hakuna Matata! Успяха да я изпълнят само седем пъти преди самолетът да започне да захожда за кацане в 4-милионната столица Найроби.
След няколко часа престой се прекачихме за град Кисуму – вторият по големина в страната. Посрещнаха ни приветлив дебеличък негър на име Бени и 35-градусова жега. Бени подкара към хотела, който според него беше най-луксозният и безопасен в града. Сградата, строена през шейсетте в бляскав колониален стил, днес съвсем се бе предала. Единственото полезно нещо в нея бяха огромните муселинови завеси, предпазващи от маларийни комари, и четирите вентилатора, които бавно се разхождаха по тавана. На сутринта с лека тревога установих, че съм нахапан на няколко места въпреки мерките за сигурност.
Основната цел на нашето пътуване бе срещата с бабата на Обама, а покрай нея и да направим репортаж за най-големия резерват в Кения – Масай Мара.
Срещата с Мама Сара (така наричат бабата на Обама) мина съвсем гладко, както и пътуването ни дотам. Имаше проблем в началото с охраната, която пазеше къщата, но тя бе преодоляна лесно след отваряне на багажника на джипа, от който извадихме петлитрова кутия олио, няколко пакета брашно и чувалче захар.
Бяхме подготвени предварително от нашия водач, че ако отидем с празни ръце, няма да влезем по никакъв начин, независимо от уговорките от България по телефони и факсове! Осемдесет и седем годишната жена се държеше в началото строго, но след няколко минути се оживи и започна да ръкомаха, сочейки ни гробовете на дядото и на бащата на американския президент. Седяхме на двора, а тя през цялото време стискаше тайно малко найлоново пликче, пълно с някакви кутийки. Попитахме я – оказа се, че е болна от малария и се налага да пие антибиотици всеки ден.
Бяхме на десетия въпрос, когато ни направиха знак да приключваме. Видяхме, че е дошла следващата група журналисти, които се прокрадваха между дърветата с неуверена походка и плахи погледи, стиснали по едно чувалче захар под мишница. Нямаше как, зададохме още два въпроса, снимахме се с Мама Сара и си тръгнахме.
По пътя спряхме в училището на края на селото. Името му, разбира се, бе „Сенатор Обама”. В кабинета на директорката от всяка стена ни гледаше пак той. Показаха ни класна стая, където в момента течаха занятия. Помещението бе без прозорци и врати, вятърът и птиците свободно преминаваха над (и през?) главите на учениците. Още в началото на снимките се разрази такъв бурен интерес, че се наложи да напуснем набързо. Селото наброяваше около петнадесет къщички, построени от тухли, кал и дървен материал. Останалите постройки бяха колиби и навеси, в които също живееха хора. Заговорихме се с местните симпатични деца на неразбираем и за двете страни английски, но разговорът ни секна внезапно, щом погледите ни се спряха на огромна табела – „Хотел Амбасадор”. Тя се мъдреше най-абсурдно над вратата на една барака, също толкова долнопробна като колибите, само че сглобена от ръждясали ламарини и изгнили дъски. Влязохме в хотела да разгледаме – посрещнаха ни две дървени маси, покрити обилно с мухи, няколко дебели тъмнокожи жени, ядящи димяща манджа в един тъмен ъгъл, и тълпа от безразборно тичащи деца. Благодарихме и си тръгнахме. Никой не ни предложи да останем – явно имахме неблагонадежден вид. Бени, смеейки се на недоумението ни, разясни в колата, че това са публични домове за местните. Бараки с подобни високопарни названия се нижеха край пътя почти през цялото време (по официални данни болните от СПИН в страната са 65%, а неофициално – около 80%).
|
