Градски маршрути:
Кито
Ригоберто се е навел над филигранна статуетка на Дева Мария. До него на тезгяха има най-различни инструменти за пластики – шпатули, длета, ръчни хобели, а навсякъде около него са старинните дърворезби на манастира на кармелитките. Изпълнен със страхопочитание, Ригоберто старателно нанася с помощта на пинсета тънък лист позлата. Може би това е благоговение пред благородния метал, но може да е израз на дълбока благодарност. Затова, че една организация за помощ е открила неговия талант. Затова, че е разбрал за школата и е получил стипендия.
Когато баща му починал, Ригоберто бил на 13 години. С шестте си братя и сестри живеел в разположената на 3200 метра надморска височина долина Оякачи, в селище, обитавано от 600 индианци от племето Кечуа. Ако там едно момче остане полусирак, общо взето няма друг избор, освен да лови риба в реката или да пасе овцете. Но Ригоберто искал да стане дърворезбар като баща си. Днес е на 21 години и е успял да постигне мечтата си. Отишъл в столицата, научил испански и сега посещава школа за реставратори.
Изкуство в моргата
„Escuela Taller Quito” някога била колониална болница. Дървените греди, глинените тухли, пъстрите керамични плочи и мозайките от кучешки кости са изкусно реставрирани от преподавателите и учениците. Младежи в дънкови гащеризони бързат от едно ателие в друго. Родилната зала днес е класна стая, моргата – работилница за ковано желязо.
Всяка година финансираната от Испания школа приема 119 младежи.
„Това са деца в неравностойно положение, неуки, често пъти недохранени, които лесно биха могли да свършат на улицата”, казва директорът Хосе Бака. Той успява да намери работа на 97% от завършилите школата. В крайна сметка поради огромния обем на културното наследство непрекъснато е необходима свежа работна ръка.
Точно на екватора
Старата част на Кито е разположена като шахматна дъска между стъклените кули на северната част на града и хаотичната плетеница от махали в южната му част. Двумилионният град е само няколко километра широк, но затова пък се простира на 50 километра по продължение на долина, разположена на 2850 метра над морското равнище. На тази височина не е рядкост да се изсипе пороен дъжд и да има горещи вълни в един и същи ден.
По обед тук няма никаква сянка – градът се намира точно на екватора, – а белите вулкани на хоризонта отразяват към града ярка светлина.
Върху развалините на някогашния град на инките Атауалпас конкистадорите изградили нов Рим, с многобройни църкви и манастири.
Но когато в 1978 г. ЮНЕСКО обявява Кито за световно културно наследство, от колониалното великолепие били останали малко следи. Търговците използвали дворците за складове, разбойници и проститутки плашели и отблъсквали туристите. Колкото и да е странно, обратът дошъл вследствие на природна катастрофа. След тежкото земетресение през 1987 г. започва възстановяването. За амбулантните търговци са построени магазини. Днес от вътрешните дворове се чува чукане и тракане. Кито се ражда наново. „Родилна помощ” на града оказват младежи като Ригоберто, които в новите занаятчийски школи се превръщат в майстори на една застрашена от изчезване гилдия.
Кито вече не е само междинна станция
Наскоро градът беше избран за културна столица на Америка за 2011 година. Амбицията му е да бъде нещо повече от само междинна спирка по пътя към Галапагос. „Никой друг град в Америка не инвестира толкова много, колкото ние”, казва Гидо Диас. Набитият архитект с рошавата бяла брада ръководи фонда за спасяване на културното наследство. В бюрото долита стържене на триони – на Пласа Гранде възстановяват покрива на епископския дворец. В 2003 г. тук в току-що реставрираната развалина е открит първият нов ресторант – „Mea Culpa”.Скоро след това в непосредствена близост отварят врати хотелите „Plaza Grande” и „Patio Andaluz”.
Няколко крачки по-нататък в нов блясък сияе църквата на йезуитите „La Compañía”. Вътрешността й е украсена изцяло с арабески, покрити със златен варак. Този помпозен стил навремето бил развит в близкия манастир „Сан Франциско”, където в началото на ХVІІ век било открито първото училище по изкуства. Индианци и метиси създали своеобразен кръвожаден барок с мавърски и местни елементи: „Школата на Кито”.
Има още много място нагоре
„Грижим се не само за миналото”, подчертава архитектът на града Гидо Диас. Улицата „La Ronda”, някога опасен квартал на червените фенери, нощем вибрира с жива музика. А в аристократичния квартал „Марискал” с помощта на Диас собствениците на ресторанти са превърнали „Plaza Foch” в център на нощния живот. Жителите на Кито са преоткрили дори склоновете на намиращата се до града планина Руку Пичинча. От панорамните прозорци на хотел-ресторант „Hacienda Rumiloma” гостите гледат към морето от светлини на града.
Който иска да се изкачи още по-нагоре, ползва въжения лифт „Teleferiqo”, за да се изкачи до най-високата планинска станция в света. На височина 4000 метра, където дъхът просто секва, църквите приличат на малки фигурки от макет. В една от тях, тази на манастира на кармелитките, капка пот се стича по челото на Ригоберто Асканта, докато нанася последното листче злато върху едно изображение. Олтарът е завършен. Ренесансът на Кито е напреднал с още една малка крачка.
|
