Когато по време на път възникнат неприятности
Когато ни предстои отпуска, винаги си пожелаваме всичко да бъде чудесно. Без напрежение, без неприятности. Невинаги се получава така. Тук ще прочетете за отчаяни опити за бягство от остров и за маневри с лодка в леденостудените води на океана. Както и за поуките, които злощастните отпускари са си извадили.
Отговорният редактор на GEO.de Йенс Релендер имал възможност да опознае в сложна ситуация спокойния нрав на инуитите край бреговете на Гренландия:
Пътувах покрай особено недостъпното източно крайбрежие на Гренландия. Двамата с преводача бяхме избрали миниатюрна лодка с извънбордов мотор. Нейният собственик трябваше да ни закара с нея до селцето Сермилигак, което се намираше на няколко часа път по вода. През нощта се бе разразила силна буря. Ледниците се бяха напукали. Големи, малки и съвсем дребни ледени късове покриваха фиорда почти изцяло. Беше рисковано да плаваме из него с нашата тънкостенна лодка. Всеки момент някой остър леден ръб можеше да разпори обшивката на съда.
Човекът на лоста не се впечатляваше от това. Изобщо не намали скоростта. Разказваше през смях и клатейки глава колко много ловци от неговото село се били удавили точно при такива условия. В това време ледените блокове се блъскаха с оглушителен трясък в дъното на лодката, която с голяма скорост минаваше през тях. Някои от ударите бяха толкова силни, че вдлъбваха чукнатото място. Вече бях прекарал известно време в Гренландия и бях опознал веселата безгрижност на инуитите. В този момент тя започваше да ме тревожи. И с пълно право. Защото моторът започна да заеква, да кашля и след това замлъкна. Тишина. Чуваше се само пукането на леда.
„Няма бензин”, засмя се лодкарят и заклати удивено глава. Какво да правим сега? Лодката не беше заредена нито с храна, нито с одеяла. Течението вече я беше подело и я тласкаше от фиорда към откритото, бушуващо ледено море. Нямаше и гребла, с които да противодействаме на гибелното течение.
Преводачът и аз изтръгнахме гредите за сядане и започнахме отчаяно да гребем в ледената вода. Един остров ни се стори единствената цел, до която имаше надежда да се доберем. Неизречен остана обаче ужасният въпрос: дали нямаше да се окаже някой от онези острови, на които инуитите през лятото откарват „безработните” си впрегатни кучета? Това се прави от съображения за сигурност, защото когато кучетата нямат работа, те стават агресивни и се превръщат в смъртоносна опасност за хората. Затова през лятото животните биват изпращани на заточение. Хранят се с месо от тюлени – техните собственици им го хвърлят на всеки няколко дни от лодка, оставаща на сигурно разстояние от брега.
„Това е кучешки остров”, беше убеден преводачът. Но какъв избор имахме? Да бъдем отнесени в открито море и там да се обърнем? Или да ни разкъсат кучета? В такава ситуация на човек му минават много неща през ума. Например, защо изобщо е отишъл в Гренландия. Както и че у дома, в Хамбург, едва ли би се озовал в такова затруднение. Че краят понякога наистина идва много неочаквано и т.н.
Островът не беше кучешки. И докато разсъждавахме кой изобщо би ни намерил някога тук – след ден, два, седмица или месеци – и от какво щяхме да живеем дотогава и как щяхме да се спасим от ледена смърт, ето че един ловец на тюлени вече минаваше оттам с лодката си. При това достатъчно близо, че да чуе виковете ни и да види, че му махаме. А обикновено той никога не идвал натам. Така стигнахме нашата цел Сермилигак още същия ден. Като се замисля, този случай май илюстрира големия късмет по време на пътешествия, а не обратното – неочакваните беди. Затова го разказвам с удоволствие.
|
