GEO 07/2011
Коста Рика сред мъгли и вулканичен дим
С наетия от нас автомобил пърпорим бавно по тесния планински път, лъкатушещ към кратера на вулкана Поас. Минаваме през кафеени плантации, плодни насаждения, малки селища и махали. През нeколкостотин метра асфалтът е деформиран от „легнали полицаи“, а край тях на пост стоят табели, предупреждаващи за пресичащи деца. С изненада установяваме наличието на безчет начални училища, край които ограничението на скоростта е 25-40 км/ч. В ранната слънчева утрин по пътя крачат десетки униформени малчугани, които са се запътили към класните стаи. През отворените прозорци на колата слушаме хор от непознати птичи песни, които ни изкушават да спрем. Ала ние продължаваме целеустремено към вулкана Поас, чийто кратер се крие сред облаците в далечината.
Нагоре по склона селскостопанските култури се заменят от пасища. Още по-нависоко навлизаме в дебрите на облачните гори, срещащи се в планините на тропиците и субтропиците. Както личи и от името им, в тях почти непрестанно се стелят ниски мъгли. Изпарението и достъпът на светлина са силно редуцирани, а основният източник на влага са кондензиралите водни пари върху растителността.
Пътят свършва пред масивната ограда на националния парк „Вулкан Поас“, чиито порти са залостени с катинар. Ще трябва да изчакаме до осем часа, когато той ще отвори врати. Днес е едва вторият ни ден в Коста Рика и всичко е ново и вълнуващо за нас. Докато чакаме, се взираме трескаво в короните на дърветата с надеждата да зърнем непознати животинки. Бърз, маневрен полет привлича вниманието ни. До цъфналите растения пред нас трепти огненогушо колибри, хранещо се с нектара им.
Скоро пристигат рейнджърите на парка, следвани от линейка, която в случай на нужда оказва първа помощ на туристите. Преди да заплатим входната такса ни предупреждават, че нахлува буря откъм карибското крайбрежие и няма да видим нищо от вулкана. Въпреки неблагоприятната прогноза не се отказваме. Нарамваме раниците и потегляме по добре поддържаните алеи сред облачните гори. Тук те са от джуджевиден тип, заради киселинните дъждове и температурите, които понякога падат до 0°С. Дърветата са ниски и криви, досущ като бонзай, а клоните им са богато окичени с бромелии, мъхове и лишеи. В тези гори растат и много папрати.
Достигаме до мястото с панорамна гледка към активния кратер на вулкана. Уви, видимостта е само два-три метра. Чакаме дълго с надежда небето да се проясни. Силният вятър набива аерозоли в очите и ни принуждава да търсим по-закътано място. Отправяме се към езерото Ботос, заемащо угаснал кратер на вулкана. Той е изригвал за последно през 7500 г. пр.Хр. Когато вече губим надежда, че макар за кратко ще зърнем Поас, ненадейно облаците се разкъсват и слънцето огрява бистрите води на езерото. Снимаме ентусиазирано и скоро се втурваме към активния кратер. Над млечнозелените му води се издига серен дим. Езерото е сред най-киселинните в света. В зависимост от изпаренията и валежите ph понякога пада почти до нула. То е дълбоко около 300 метра, а средната му температура е около 40°С.
Последното грандиозно изригване на Поас е през далечната 1910 г., когато изхвърля в атмосферата 640 000 тона пепел. Вулканът отново се активизира в периода 1952-1954 г., но с по-малък интензитет. След 1989 г. газовите емисии силно се увеличават. Те са причината за падането на киселинни дъждове, които увреждат както естествената растителност, така и насажденията в подножието на Поас. Фумаролната активност не е безопасна и за човека, затова при наднормени концентрации на газовете паркът затваря врати.
Понякога Поас променя своя облик, превръщайки се в гигантски гейзер. В началото на 90-те години на миналия век активността му е толкова силна, че в края на сухия сезон езерото пресъхва почти напълно. За височината на изхвърлената водна струя има различни данни. Според някои източници тя достига зрелищните 320 метра, които го нареждат сред първенците в класацията на най-големите гейзери в света.
Останалата част от следобеда прекарваме сред джуджевидните облачни гори, снимайки техните диви обитатели. Поради суровите условия тук биоразнообразието не е голямо. Сред „специалитетите“ на района е поасовата катерица. Тя има силно ограничен ареал и до този момент са установени само още две малки находища на вида.
В един от следащите дни отново се отправяме към вулкана Поас, на чийто североизточен склон се намира частният природен парк „Градини до водопадите Ла Пас“. Централнопланинската вулканична верига е в прегръдката на гъста мъгла, преминаваща в ситен дъжд. Пътят до защитената територия е в реконструкция, тъй като част от него е пропаднала неотдавна. Стръмният терен и обилните дъждове са истинско предизвикателство за пътната инфраструктура и за развитието на екотуризма. Ала именно суровата природа е най-верният пазител на джунглата. По източните склонове на Централнопланинската вулканична верига не виреят селскостопански култури и тук растат непокътнати гори.
|
