Отшелничество на нос Кабо де Гата
Западно от Сан Хосе започва Ню Мексико, във всеки случай онова Ню Мексико, което познавам от киното: остри скални зъбери от лава хвърлят нащърбени сенки, пясъчните планини на дюните блестят в мека сребриста светлина на хоризонта. „Las Dunas del Cine“, филмовите дюни – така местните хора наричат полупустинята, в която някога Клинт Истууд като безименен ездач гърмеше с пищова. Трънливи храсти azufaifo, които иначе се срещат само в Африка, обточват пътя към една дузина девствени заливчета между Сан Хосе и нос Кабо де Гата.
Зад този пейзаж, който е достоен за най-автентичния уестърн, проблясва в стоическо синьо Средиземно море. В един от заливите намирам колиба от камъни и клонаци, която ми напомня, че не бродя съвсем сам на необитаема планета.
Най-бедният на валежи регион в Европа
Световният хит на Серджо Леоне „За шепа долари“ слага в 1964 г. началото, а после следват дузини други спагети-уестърни; всички те са снимани в полупустинята на нос Кабо де Гата, недалеч от Алмерия – или поне сцените от тях, в които слънцето прежуря. С 3000 часове слънце годишно този регион е най-бедният на валежи в Европа. И е почти последното кътче незастроено средиземноморско крайбрежие в Испания, с дължина 50 километра. В 1987 г. местността е обявена за природен парк, а десет години по-късно – за биосферен резерват.
Някъде по това време за първи път пътувах до носа и оттогава идвам всяка година за седмица-две, за да се откъсна от ежедневието. Идвам, защото тук няма много, ама много неща: няма елегантни барове, няма модни ресторанти, няма дизайнерски хотели, няма лъскава търговска улица. За сметка на това има един рибар с голямо колкото баня магазинче зад пристанището на Сан Хосе. На селския площад някогашна френска хипи-кралица всеки ден към 11 часа паркира очукания си мерцедес комби. В офиса на природния парк Кабо де Гата-Нихар срещу няколко евроцента мога да ползвам компютър, за да видя електронната си поща, но най-късно на третия ден тя вече не ме интересува.
Девствените средиземноморски брегове са истински лукс
Разходката от Сан Хосе до Плайа де лос Хеновесес е нещо като мой ритуал при пристигането. Една червена пластмасова будка на изхода на Сан Хосе маркира началото на прашен път до брега. Будката е последната възможност човек да си купи вода, преди да измине 15-те километра до фара на Кабо де Гата. След това се наслаждавам на лукса, докато няколко часа вървя по пътя пеша, да не трябва да деля средиземноморския бряг с никого.
Всеки път Плайа де лос Хеновесес истински ме възнаграждава за изморителния преход. Пясъчната ивица е с формата на сърп, обточен с евкалиптови дървета, които шумолят на вятъра. Зад плажа се простира непроходимо поле с кактуси и палми джуджета – единствените палми, чиято родина е Европа.
Хипи комуна във вулканични хълмове
На хоризонта се издигат облите вулканични хълмове на високата около 500 метра планина Сиера де Кабо де Гата. След Кала де Сан Педро няма дори прашна писта. До селото, което е било изоставено преди десетилетия, се стига само по издълбани в скалата стъпала. Днес там живее комуна от хипита. На върха на тяхното общество е Пура. Испанката, на видима възраст от около 70 години, властва над дърводелци от германския регион Франкен, австралийски сърфисти и британски пушачи на марихуана, за които старото селище се е превърнало в място за отшелничество.
При последното ми посещение тук се бяха появили слънчеви колектори. А в малкия бар, който Пура е устроила в някогашното полицейско управление на Гуардия Сивил – съответно веднага се предлагаше студена бира. От терасата на Пура има изглед към стара кула, откъдето се охранява руината на мавритански замък. Пред нея има пищни храсти бугенвилия, отрупани с нереално розови цветове.
Недолюбвани яхтсмени
Сцените на плажа са винаги едни и същи: хипита с къдрави раста фризури скачат във водата или трупат конуси от камъни. Пура, с побелял перчем и завързана престилка, гледа от терасата. Само когато в неделя заможни яхтсмени от Алмерия хвърлят котва в залива, за да погледат хипита, на челото й се появяват бръчки. Тогава тя вече не се появява чак до вечерта.
В такива вечери обичам да седя на пристанището и да наблюдавам суетното дефиле на дошлите за края на седмицата туристи. Или пък отскачам, този път с колата, до Ла Алмадраба де Монтелева в заведението „Ел Парке“, където опашката е от тезгяха до плажа навън. Тук поздравяват всеки гост гръмогласно с въпроса „Pescado?“ („Риба?“). По-пресни мерлузи и ципури, отколкото от тукашната скара, просто не може да има. Големи колкото орехови черупчици лодки изнасят рибата и морските дарове на брега, откъдето те отиват направо в кухнята на „Ел Парке“. Статутът на природен парк забранява да се построи кей, където да хвърлят котва по-големи лодки.
Един съдия спасил идилията
При Карбонерас, на северния край на природния парк, се намира развалината на голям колкото пирамида хотел. В 2003 г. кметът, политици от Андалусия и строителни предприемачи успели да прокарат началото на строежа му, въпреки всички закони. Но три години по-късно един смел окръжен съдия им показал къде им е мястото. Предстои събарянето на строежа. А в рибарските селца, които имат такива архаични имена като La Isleta del Moro („Островче на мавританеца“) или Agua Amarga („Горчива вода“) ще продължават да виждат и мен, как се катеря по нажежените скали.
|
