Парк без граници
Закуската ще почака. Джако иска да открие следата на лъвовете колкото е възможно по-бързо. Ревът им се чуваше през голяма част от нощта. „Вероятно са двама братя. Познавам ги. Не може да са далеч.“ Бързо натоварва багажа ни в микробуса. „Колкото по-рано тръгнем, толкова по-голям е шансът ни.“ Имаме време колкото за едно бързо кафе с rusks – сух кекс, нещо средно между сухар и сладкиш. След хладната нощ горещото кафе ни идва добре. В пустинята Калахари е зима. Понякога температурата може да падне от 25 градуса през деня до нулата рано сутрин.
Точно в седем и половина часа сутринта един рейнджър отваря вратата на лагера Нособ.
Ние сме първите, които се отправят на път. Тъмнината отстъпва, но слънцето още не се е показало над хоризонта. Седя на мястото до шофьора и потривам ръцете си, за да ги стопля. Джако кара микробуса много бавно, почти в пешеходно темпо, по един пясъчен път в долината на река Нособ. Но какво значи река – коритото, през което минаваме, е сухо и прашно. Огромни акациеви дървета се извисяват на големи разстояния едно от друго. Тук-там в здрача различаваме мъжки антилопи гну, неподвижни като статуи. По полегатия склон пасат антилопи гемсбок. Те се различават лесно по дългите, заострени рога и оцветените в черно и червено муцуни. Нособ и Ауоб, реките в южната част на националния парк Калагади, имат вода само веднъж на всеки 20 до 50 години, след много силни дъждове.
На езика на племето тсуана, което някога е обитавало тези земи, Калагади означава „голяма жажда“ (думата „Калахари“ е от същия корен). Все пак в пясъчната почва на речните корита има достатъчно влага, за да може да съществува постоянна вегетация – каквато няма в дюните на пустинята. Ако някъде в южната част на Калахари се срещат тревопасни животни, то е тук. А където има много жива храна, хищните котки не са далеч.
Да превърнеш хобито си в професия – като Джако
Джако Пауел гледа спокойно, но съсредоточено пистата пред нас. Носи къси панталони и елек от полар върху тениска и сякаш изобщо не усеща сутрешния хлад. По време на това пътуване той е моят водач, шофьор, готвач и отговорник по забавлението, като е трудно да се определи кое му се удава най-добре. Ако за някого може да се каже, че е превърнал хобито си в професия, то това е Джако. Работещият на доброволни начала рейнджър развежда туристи в националните паркове на Южна Африка. Най-много харесва сухия, песъчлив парк Калагади: „Пустинята е голямата ми страст“.
Когато случайно няма гости, той все пак товари екипировката си в колата и пътува неколкостотин километра от Кимбърли към северната част на парка. Като страстен фотограф на природата и на животни той винаги носи и фотоапарат с огромен обектив. После с часове пътува по песъчливите пътища, претърсва с опитно око пейзажа и трескаво очаква среща с лъв, гепард или леопард.
Едва се е разсъмнало, когато Джако открива лъвовете. Те са оставили няколко дири в пясъка на шосето. Големи и малки лапи. „Съвсем пресни са“, казва Джако. „Скоро са минали оттук“.
Лъвовете в Калахари са не само по-едри и по-силни от братовчедите си в саваната, научавам от него. Те са и неуморими пътешественици. Всяка нощ изминават до 20 километра, за да търсят плячка.
И ето че съзираме животните. Вървят покрай шосето. Изравняваме се с тях. Те са свикнали с ръмжащи автомобили, които ги следват по петите и затова не ни обръщат никакво внимание. Все едно че ни няма. С бързи движения Джако поставя камера на прозореца на автомобила върху собственоръчно направен статив. Но не снима. Оглежда се объркан: „Къде са мъжките?“ Това са само две женски. Доста след тях пристъпва и едно малко лъвче. Една от лъвиците кърви. Има рани в задната част, а също и по врата. „Тя имаше две малки на по шест месеца. Видях я и миналата седмица. Но къде е малкото женско?“
|
