Райската градина на Финландия
“Представи си още колко много цветя ще се появят на острова догодина!”
Това беше Яри, ръководител на лагера, който се беше приближил безшумно откъм гърба ми. В момента, в който той мечтаеше да види цветята, аз „усещах” как в краката ми се гали една лакома овца и завиждах на Малкия принц. Но в края на краищата и двамата мислехме за едно и също нещо.
За мене беше обяснимо – над какво друго да разсъждава човек, прелетял 1400 км, за да събира на един малък частен остров, с гребло и без гребло, клонки и вейки на големи купчини, които да бъдат изгорени през зимата?
За Яри – също. Син на гранитни скали, които се нуждаеха от векове, за да натрупат няколко сантиметра хумус. А върху него да се закрепят мъхове, треви, дървета, които да оцелеят при два часа слънце дневно и студ около и под нулата в продължение на 4-5 месеца. Тоест, 6 градуса под Северния полярен кръг... Стоп! Проблем с климата имаха не те, а европейските цветя!
Беше третият ни работен ден. Двадесет доброволци на Световния фонд за дивата природа (WWF), решили да прекарат 7 дни от годишния си отпуск в архипелага Турку, като стават в 6.30 сутринта и се трудят 8 часа под юлското слънце. Финландците бяха 18, най-възрастна – Ленна, на около 65-70 години. Най-млад – Темо, четвърта година студент по биология.
Не Темо, а Те-емм-о-о, поправи ме слабичкото момче, когато се опитах да повторя името му. После разбрах, че гласните преобладават във финландския език и едно от неофициалните обяснения е, че в една толкова рядко населена страна, със 188 000 острова и 180 000 езера (!), това улеснява комуникацията между хората. Туу-й-яя беше банков чиновник, Феейни-и – специалист по горско стопанство и социален мениджмънт, Кииррси-и – администратор в хотел, Ха-а-нна – член на НПО за правата на жените, която беше оставила 4-те си деца на грижите на партньора си, Юю-х-аа работеше в частен пенсионен фонд.
Първия ден, когато се пръснахме да избираме място за палатките си, всеки „потегли” в различна посока и се настани максимално далече от останалите. Все пак попитах дали наоколо има мечки, вълци, диви прасета и прочие едри животни. Отговорът беше – не, няма. Къде са рисовете и глухарите? На север – в тайгата. Елените – също, те не са диви, а живеят на стада и си имат собственик. Виж, лос може да срещнеш, но не точно на това място. Сибирска летяща катеричка никой не беше виждал. От 2-3 години била забелязана мечка, която плувала от остров на остров, но било по-добре за нея, ако напусне архипелага.
Употребих един час, докато си харесам най-прекрасната полянка за своята нова палатка. Бял бор, обикновена ела, смърч, тук-там бяла бреза, клен, хвойна. Между тях – трева и цветя. Боровинковите храстчета нямаха плод, нито цвят. Дивите ягоди вече зрееха. Откъснах една – едра и червена – без вкус и аромат. Зарадвах се, когато видях жълт кантарион. Помирисах го – никакво ухание. Беше юли, а не се чуваше жужене на пчели. Виждаха се много пънове и остатъци от големи огньове. На няколко места по брега бяха подредени десетки трупи, които чакаха да бъдат извозени.
Нашият остров беше заобиколен от други, целите обрасли с иглолистни гори. Големи черноглави чайки Larus ichthyaetus маркираха няколко скалички в спокойната като езеро вода. Много рядко да мине моторница и да разбута почти застиналия пейзаж.
В далечината се белееха две платноходки. Не! Лебеди, и не от вида Cygnus Cygnus (поен лебед), който е един от националните символи на Финландия, а Cygnus olor – най-едрият представител на разреда Гъскоподобни. Сканирах цялата видима околност с бинокъла – двойката беше единствена в района.
Край брега се жълтееха кафяви водорасли Fucus vesiculosus, популярна съставна част на разни спа процедури и японски менюта. Под тях се мотаеха няколко рибета, само една жаба цопна във водата и тогава потопих пръста си. Бракична вода.
|
