Разходки по въздуха и земята из гора на 30 милиона години
Няколко пъти прелетяхме Родопите, за да търсим обяснение на множество загадъчни паметници от зората на човешката цивилизация. В този особено интересен район на България всяка година археолозите поднасят сензационни новини, които не се изчерпват само с известните Перперек и Татул. Това, което успяхме за зърнем „отгоре”, надхвърли очакванията ни, но вместо да даде отговор, постави пред нас цяла планина от въпроси...
Нановишката калдера е стар вулкан,
изригнал в минали геоложки периоди, със стени, които са пропаднали в кратера. От него днес са останали множество невероятно разнообразни скални форми. В праисторическо време, преди повече от шест хилядолетия или много преди да бъдат построени египетските пирамиди, хората търсели тук боговете си и изградили в тяхна чест светилища покрай своите селища, които все още стоят недокоснати от инструментите на археолога.
Ако обявеният с доста въображение „Гроб на Орфей” край село Татул е впечатляващ, то близкият до него „тракийски град” край махалата Гъсак на село Биволяне е направо смайващ. Пръв съобщава за него и му дава това определение археологът Васил Миков през 1941 г. Респектиращите му размери се виждат най-вече от въздуха. След първите заселници, от които са останали парчетата от керамични съдове, разхвърляни из района, траките също оставили следи от своето присъствие, много преди идването на християни и мюсюлмани. На извисяващия се над целия район връх Дамбалъ представители и на двете религии се събират в светилище на 5 май срещу Гергьовден, защото съществува старо поверие, че извиращата от скалите вода тогава е лековита.
Тръгваме от светилището Татул, което открива фантастични гледки във всички посоки. На юг е малкият поток Казан дере, приток на най-голямата река, която ще видим по пътя си – Буюк дере или Големица. Натам освен няколко находища със скали, които приличат на човешки лица, трапецовидни ниши и две тракийски скални гробници, са и двете големи светилища при селата Друмче и Обичник. Пътят ни обаче е надолу по Буюк дере в противоположна посока. Реката се вие в скалист район, до който стигаме след преминаване на широка седловина, откриваща гледка към два скалисти върха. Десният, ограден от скален масив, е Асара, с плато в горната си част, на което също има непроучени следи от старо човешко присъствие. Вляво от него е Ал кая (Кафявата скала).
- Чок тешекюр едерим! - благодарим на една жена от махалата „Аджиулук”, състояща от две-три обитаеми къщи и още десетина рухнали, която ни посочва с тоягата си посоката към
Вкаменената гора – едно от големите чудеса на геологията
Тя е до самата вода, малко след мястото, където се сливат Буюк дере и почти пресъхналият през този сезон поток Сап дере. На петдесетина метра от него стигаме до поредица от бистри вирчета със зелена вода, притиснати от стената на каньон, на чието дъно стоят като наредени каменните стъбла на първите дървета. Височината им е от половин до два-три метра, а диаметърът – не повече от метър. Между пластовете скали две от тях са като измити от реката, която при дъжд приижда, без да остави и помен от спокойствието, разстлано сега пред очите ни. На срещуположния бряг на рекичката два ствола на каменни дървета приличат на улуци, по които се стичат тънки струи вода. Може би точно те са „аджиулукът”, който е дал името на махалата в района.
|
