GEO 02/2011
В Пакистан планината отива при Мохамед
– А бе, Джеркович, няма ли най-сетне да идем в страна, където жените не ходят забулени до петите. Да му се порадва малко окото на човек!
Кой друг, ако не старият ми приятел Оги. Страстен поклонник на женската магия и чест мой спътник в непопулярни, трудносмилаеми скитания, той недоволства, че пак ще търсим приключения в земите под знака на ислямския полумесец. Но вече е твърде късно за корекции. Току-що сме кацнали в Исламабад, столицата на Пакистан, и таксито неумолимо ни повежда по оглушителни улици, задръстени от народ. Какво да е друго? Нали отново сме в Азия. Ала за разлика от задължителната ориенталска шарения, множеството тук е някак монохромно и тревожно еднополово. По-късно, само след кратка разходка по сгорещената чаршия на Раджа Базар в Равалпинди, страховете ни се потвърждават. Жени няма.
– Тая страна, Оги, май наистина не е за мъже…
Добре дошли в Пакистан. Или не съвсем. Наложеното от световните медии впечатление за тази близо 160-милионна ислямска република е силно отблъскващо за средностатистическия турист. Още преди събитията от 11.09.2001 г. страната трудно привлича посетители със своя религиозен екстремизъм, военни преврати, корупция. А след като Пакистан зае разломно място в сеизмичната карта на глобалния тероризъм от ХХІ век, чуждестранният туризъм бе на практика обезглавен. Което е огром­на загуба, защото този отрязък от някогашната Британска Индия с площ от 804 хиляди квадратни километра предлага едни от най-дръзките планински пейзажи на света. И не само това: тук ще срещнете уникални етноси и археологически останки от най-древните цивилизации на планетата – в Мохенджо-Даро и Харапа – както и безчет благоразположени хора, които нямат нищо общо с Ал Кайда и могат да ви взривят с приятелство и гостоприемство.
От друга страна обаче, смутното днешно време, без да иска, уплътни ореола на Пакистан като неизбежна арена за сериозни планинарски и авантюристични преживявания. Не е чудно, че напоследък над 90 процента от броящите се на пръсти чуждестранни посетители са били алпинисти и трекери, които преминават на бегом през големия град на път към закрилата на планините.
За да намалим доколкото е възможно риска да попаднем на неподходящо място в подходящия момент за злополука, и ние действаме на скорост. Набързо уреждаме документите, необходими за пребиваване в Каракорум, след което правим тур за последни покупки и обмяна на валута. Започваме от Пинди, както пакистанците наричат ума(и)-лително Равалпинди. В началото на 60-те години от миналото столетие Пинди функционира като административен център на Пакистан, докато в съседство се строи новата столица Исламабад. Проектиран от гръцкия архитект Константинос Доксиадис, невръстният град се отличава със зеленина, широки авенюта и правоъгълни форми. Безколоритните сгради неизменно лъхат на чиновничество и държавност. Над ниското строителство се извисява монументалната джамия „Шах Файсал“. Мащабите на тази побираща десет хиляди богомолци религиозна постройка са направо смазващи. Куполът є има форма на пустинна шатра, в чиито ъгли се стрелват към небесата четири аеродинамични минарета, високи по 88 метра. Лишен от гюрултията на Равалпинди, Исламабад е скучновато място. Но бюрократичният му облик не го спасява от терористични акции. В следващите дни още две бомби избухнаха в столицата, ала ние вече бяхме поели на север към планините...
С психеделично нашарен автобус – напет, но разнебитен и претъпкан до козирката с хора, багаж, кокошки и две кози – се заизкачвахме по небезизвестното Каракорумско шосе. Този шедьовър на планинското пътно строителство е дълъг 1200 километра и свързва Исламабад с китайската провинция Синджан, преминавайки през главозамайващи дефилета и пропасти, стотици висящи мостове и безброй отчайващи завои на височини над 4700 м. Пакистанците много се гордеят със своя ККН (кей-кей-ейч), както съкратено наричат пътя, и го поддържат завидно добре за тежките условия, което обаче не съдейства на бързината на придвижване. Преди да се качим на автобуса за Скарду – центърът на етническата област Балтистан, където се намират К2 и останалите осемхилядници – ни казаха, че пътуването продължава около двайсетина часа. Ние стигнахме точно за трийсет и шест! През първия ден ни свърши нафтата, защото крайпътните бензиностанции бяха скрили горивото в очакване на новите, повишени цени. След като преживяхме петролната криза, загубвайки маса време, заваля мусонен дъжд. Автобусът протече, а малко по-късно каменопад затрупа шосето...
За Каракорум и чуждестранните планинари Скарду е това, което е Намче Базар за района на Еверест в Непал. Ала в доста по-невзрачно издание. Тукашният прототип на шерпите са балтите – народност, изповядваща исляма. Ако очаквате, че в Скарду гори онзи планински дух, който дава на Намче неговата специална атмосфера, ще останете разочаровани. По чаршията могат да се изброят едва три-четири одърпани дюкянчета за алпийска екипировка, с усилие ще различите сред множеството онези балти, които изкарват прехраната си в планините, нито пък ще срещнете тълпи от трекери и алпинисти с огън в очите, разпален от очакването за предстоящата любовна авантюра с великата планина. Все пак и Скарду има своята планинарска светиня – мотел К2. Разположена над бреговете на река Инд, тази постройка е давала подслон на безброй експедиции към върховете на Каракорум. Нашата двучленна експедицийка не е в състояние да си позволи цените за нощуване в мотел К2, но това не ни пречи да разгледаме галерията от налепени по коридорите исторически снимки със свещени автографи: Лачедели, Бонати, Меснер, Кукучка, Шаму и кой ли не още.
|
