В пещерата Ризендинг – „Огромното нещо“
Фотографът Карстен Петер обича да снима най-много там, където условията са екстремни. Например в дълбоки, трудно достъпни пещери с безбройни разклонения. Заедно с пещерния водач на списание GEO Ларс Абромайт той се спусна в най-голямата германска пещера, дълбока 1056 метра и дълга почти 13 километра – т.нар. Ризендинг – която се намира при град Берхтесгаден в Южна Бавария. Репортажът от експедицията е публикуван в брой 5/2010 на GEO. Тук фотографът разказва за някои особености, свързани с опасната му работа.
GEO: Г-н Петер, човек може да си представи и по-приятни работни места, отколкото дълбока 1000 метра пещера. Какви рискове крие професията ви?
Карстен Петер: Често се подценява какво означава да се слезе в такава пещера. Вътре в никакъв случай не бива да се случи инцидент. Дори банално нараняване като навехнат крак може да създаде огромен проблем, а в по-отдалечените от изхода части дори да представлява риск за живота. Да не говорим за наранявания със средна тежест, защото кой би могъл да ни извади отново на дневна светлина? Ще трябва да се свикат специалисти от цяла Европа, да се прокарат нови въжени трасета, да се взривят тесните места, за да може да мине носилка. Има водопади, в които нараненият губи телесна температура, малко са възможностите за подземни лагери за спасителите, има опасност да нахлуе вода. Вероятността по време на спасителна акция да се случат и други инциденти е много голяма. Да не говорим за това дали спасението изобщо би било възможно. Накратко казано: задължително е да се осигури максимална сигурност.
В „Ризендинг“ имаше ли сложна ситуация?
Човек от нашия екип се спусна по повредено място от въжето и малко след това обвивката на въжето се скъса. Истински шок. Представете си: човек виси на едно единствено въже в тези гигантски, тъмни шахти. Нужно е да имаш голямо упование в Бога, тъй като натоварването на въжетата е огромно. Те минават през ръбове, отгоре падат камъни, навсякъде има фина глина, в която въжетата се трият. За щастие колегата реагира светкавично: успя да забие котката си над протритото място. Здравата част от въжето го издържа достатъчно дълго. След това успя да се изкачи нагоре и да вземе ново въже.
Прекарали сте една седмица в пещерата. Какви неща взехте със себе си?
Същото е като при експедиция до Еверест. При всяко нещо обмисляш три пъти дали наистина ти трябва. Дрехите ми бяха само тези, които бях облякъл, плюс непромокаемо яке за моментите, в които не се движа. Взех готови ястия, специално пригодени за експедиции – заливаш ги с гореща вода и готово. Не съм мислил за никакъв комфорт. В пещерата Ризендинг нахлува доста въздух, нощем лежиш в спалния чувал на течение и трепериш от студ. Въпреки това след големите физически усилия спях добре. И сънувах напълно абсурдни неща. Сякаш бяха сънища в треска. Може би защото екстремната ситуация подлага всички сетива на огромно изпитание.
Как се ходи до тоалетна там долу?
Във всеки бивак има определено място за това. Зариваш продукта си и хвърляш карбид върху него за дезинфекция. Мястото се избира така, че да няма хидрологична връзка – водата в никакъв случай не бива да се замърсява, защото е жизненоважна. Но има и пещери с особено чувствителни екосистеми, в които не е позволено да се оставя абсолютно нищо – в такъв случай човек трябва да върне на повърхността и торбичката си с фекалии.
Как се фотографира в екстремните условия на една пещера?
Първото предизвикателство е да свалиш екипировката долу и отново да я върнеш горе невредима. Бях я сложил в непромокаем чувал, устойчив и на удари, който можех да тегля след себе си. Към това трябва да се добави, че осветлението непрекъснато отказваше заради някакви смущаващи „пълзящи токове“, които протичат по повърхността на изолиращата материя или пък поради други непредвидени проблеми. Фактът, че моят фотоапарат – един Nikon D3 – оцеля, граничи с чудо. Водопади, наситен с капчици въздух, мъгла, студ, най-фин прах от глина. Човек непрекъснато се сблъсква с границата на технически възможното.
|
