GEO 07/2010
В скута на голямата водна майка
Има много начини да бъде изследвана Югоизточна Азия. От маковите полета и хероиновите нарколаборатории в Златния триъгълник до вертепите на Банкок и Сайгон, където човешката плът се предлага по-евтино от фалшиментова запалка Zippo. Всичко това може да бъде обходено, видяно и изпитано. Но това е лошият път. Индокитай е много повече от лепкава бамбукова лула, натъпкана с екстракт от papaver somniferum и малолетна проститутка за 10 долара. Със сигурност има много по-добър начин да се опознае тази земя. И той е... по вода, следвайки течението на митичната река Меконг.
Местните я наричат Голямата водна майка. Или понякога дори само майка. Защото наистина Меконг не е обикновена река. Тя дава живот и прехрана. Съдбата на десетки хиляди семейства зависи пряко от нея. Всеки ден. Но за чужденеца не е така. С мътните си бързеи, кални водовъртежи и зеленясали меандри Меконг може да изглежда съмнителна и даже ужасяваща. Ако си на някоя по-нестабилна лодка, имаш постоянния натрапчив страх, че паднеш ли – край, нещо ще те повлече към дъното и никога няма да можеш да изплуваш от тази кафеникава, клокочеща преизподня. При достатъчно дълго и напрегнато взиране човешката фантазия може да изфабрикува даже и мита за праисторическо чудовище, което всеки момент може да се покаже на повърхността.
Както е известно, за всеки атавистичен страх си има някакво реално научно обяснение. В Меконг наистина има чудовища. Но те са всъщност най-обикновени риби – 3-4 метра дълги, тежащи около 200-300 килограма. Понякога и повече. Това е реката с най-много видове едри риби в света. А според някои класации Меконг дори надминава Амазонка по биоразнообразие въобще. Тук живеят и няколко стада от изчезващите иравадски делфини.
Но най-голямото и чудно нещо, което аз лично забелязах след дълги дни наблюдение, беше труп на свиня, който си плаваше спокойно в компанията на друга по-дребна гнилоч недалеч от мястото, където един от ръкавите на делтата на великата река щеше да се влее в Южнокитайско море. Въпреки че моето изследване беше започнало много по-нагоре по поречието, още в Лаос, където замърсяването не беше толкова голямо, колкото в Южен Виетнам.
Когато си решил да следваш течението на река като Меконг, най-невероятното в цялата работа е колко много неща може да научиш за света, докато то те носи. И разбира се, като слизаш на сушата от време на време.
За нас, българите, Лаос не е особено позната страна. Помня, че много отдавна бях чел нещо на „Партиздат” за тайните войни на ЦРУ в Лаос, покрай виетнамската авантюра на американците през 60-те и 70-те години на миналия век. Както и за Златния триъгълник – царството на опиума в Югоизточна Азия. Но като цяло тази държавица, приклещена между по-известни съседи като Китай, Тайланд, Виетнам и Камбоджа, си беше тотална енигма. Още с пристигането разбрах, че ако досега българите сме смятали, че нашият цар е първата коронована особа в света, приела висш републикански държавен пост, това съвсем не е вярно. В Лаос ни бяха изпреварили, и то с повече от 30 години. Принц Суфанувонг става първият президент на Лаоската народнодемократична република и дори утвърждава крепка коалиция с лаоските болшевики, които преди това са свалили от власт кралското семейство. Така че не Сакскобургготски е измислил схемата на царско съдружие с комунизма.
Лаос е от страните, в които столицата е най-безинтересното място. Така че Виентян спокойно може да бъде пропуснат. Отправна точка за изследване на страната е старата столица – Луанг Прабанг, там, където се срещат реките Меконг и Нам Кан. Това е едно ранобудно градче, чиито жители стават преди изгрев слънце и в 6 сутринта вече са коленичили по улиците с кошници варен ориз в очакване на монашеското шествие. Тогава повече от 200 монаси в оранжеви одежди излизат от пагодите и тръгват в колона по един, за да получат милостиня от жителите на Луанг Прабанг.
|
