GEO 12/2011
Черните мури
Отпускам се бавно на въжето. Добре, държи. Още един поглед към възела, седалката, карабинера с осмицата. Всичко изглежда наред. Крачка назад и съм на скалата. Почти веднага погледът ми се натъква на туфичка еделвайси. После още една. Оказва се, че явно не са толкова редки. Стига да не могат хората да стигнат лесно до тях и да ги откъснат за „скъп спомен“ от планината… Аз също ще си взема спомен от тях, но с фотоапарата. Продължавам надолу към малка тераска с няколко дървета. Изглеждат обещаващо – с дебели груби клони, усукани стъбла, сухи върхове. По всички правила на лесовъдството щяха да бъдат отсечени отдавна като „болни“ или „с лоши генетични заложби“. Щастлив съм, че човешката ръка не е успяла да стигне до тази скала. Сигурен съм, че на тази тясна площадка високо в планината и без почти никаква почва за развитие на корените, външният им вид показва старост. А днес търся именно стари дървета.
Стигам до площадката, откачвам се от главното въже, което е връзката ми с „горе“ и c останалите от групата и се осигурявам към едно дърво с по-късо въже. Все пак не искам да рискувам подхлъзване, полет от 70-80 метра и приземяване на острите скали в подножието на склона. Внимателно свалям раницата, вадя и сглобявам свредела, притискам острието в дебелата кора на първото дърво и започвам да го навивам. След минути съм извадил първата „проба“ – цилиндър с диаметър 4 милиметра и дължина около 50 сантиметра. Бърз поглед. Тесните напречни ивички са много. А всяка от тях е извадка от един годишен пръстен. Опитвам се да ги преброя. Прекалено са тесни, няма да стане без микроскоп. Но са поне 500. Внимателно поставям пробата на подготвената дъсчица, стягам я с тиксо, за да не падне, вадя папката, записвам няколко основни неща за дървото, снимам го и се насочвам към следващото. Харесвам си ниско дърво на самия скален ръб. Сух връх, широко разперени като ръце клони. Дебели плочки на кората, на вид почти като черупките на костенурка. Заради тези плочки някои от първите немци, видели стари дървета от черна мура (Pinus heldreichii Christ) в планините на Балканския полуостров, са я нарекли „брониран или още костенурков бор“. Другото популярно научно име на вида (Pinus leucodermis) в превод от гръцки значи „белокор бор“ и кореспондира на факта, че в млада възраст кората на черната мура е гладка и светлосива. На това дърво му се пада пореден номер „777“. Измервам диаметъра – 77 см. Съвпадение. Сега остава и да е на 700 години… Внимателно вадя пробата. Пръстените са още по-тесни, отново ще е необходим микроскоп. Със сигурност е много старо, но точно колко? Както ще разбера по-късно в лабораторията, дърво „777“ е образувало 746 датирани годишни пръстена и е с възраст около 770 години! То е било ням свидетел на какви ли не истории в Бъндеришката долина. Сигурно под него са минавали керваните на последните свободни българи преди османското завоевание, после хайдути са дебнели за плячка от скалните зъбери, овчари са извеждали големите стада за лятна паша покрай езерата и едва преди малко повече от 100 години видният банскалия Йонко Вапцаров е решил да разпъне лагера на научната експедиция, изпратена от княз Фердинанд, близо до огромното дърво под скалите. По това време (1897 г.) територията все още принадлежи на Османската империя, но явно българската държава вече е имала поглед към пиринския край. В тази експедиция участва един от първите български лесовъди Константин Байкушев, както и Йохан Келерер, личен приятел на княз Фердинанд, австрийски градинар и добър познавач на алпийски растения. Едно дърво им е направило силно впечатление. Говори се, че по-късно с помощта на подобен на моя свредел Байкушев е взел проба и е определил възрастта на приблизително 1200 години! Колкото Българската държава! Всъщност Байкушев не е кръстил дървото на себе си. Името и популярността на Байкушевата мура идват след години, отново благодарение на Йонко Вапцаров, който избирал за лагер на следващи експедиции или просто срещи поляната под „мурата на Байкушев“. Още почти половин век ще мине, преди да се изградят пътят, хижите, къмпингът и да започне нескончаемият приток на хора, които искат да видят и докоснат голямото дърво.
Въпросът с възрастта на Байкушевата мура също е бил не напълно уточнен и е вълнувал доста хора. Доскоро дори ние изразявахме известно съмнение, защото реално в докладите от експедицията не се споменава за дървото, не е ясно и къде (ако изобщо) се пази проба от него. През 2010 г., обаче, инж. Евгени Цавков от Лесотехническия Университет намери в архивната част на музейната сбирка докладна записка от инж. Петко Кацаров, който е бил директор на горското стопанство в Банско през периода 1935-1939 г. От нея става ясно, че самите служители са спорели за възрастта на Байкушевата мура и когато през 1937 г. зимна буря поваля друго много голямо дърво в близост, те използват повода да определят с точност неговата възраст – 880 години! След това на база разликата в диаметрите на двете дървета и средната широчина на годишните пръстени на поваленото дърво с интерполация определят възрастта на Байкушевата мура на около 1250 години. Вероятно чрез този метод се е получила известна неточност, но в случая важна е не абсолютната възраст, а фактът, че дървото е с възраст над хиляда години и е устояло на вековните прищевки на времето и природните стихии. След докладна записка на инж. Петко Кацаров до Министерството на горите и проверка на 23.07.1940 г. е издадено постановление за обявяването на „Байкушевата мура“ за „вековно дърво“ – едно първите официално обявени вековни дървета в България.
|
